— Аз още повече. Но тук е невъзможно да ме уловят. Докато Луис се усмихваше самоуверено, тя го погледна изведнъж с мрачна и напрегната сериозност.

— Надявам се, че си по-добре — каза той и седна до нея.

— Почти съм съвсем добре — потвърди тя с горчивина. — Благодаря ти за пакета. Ти си джентълмен и сега мога да го приема като подарък, ако настояваш да не го платя.

— Настоявам да не го плащаш.

— Защото нямам пари ли?

— Отегчаваш ме с гордостта си.

— Това е единственото, което ми остава.

— Пази го пред другите.

— Защо не и пред тебе?

— Защото и двамата сме еднакво пропаднали.

— Ти не си пропаднал — каза тя замислено. И после попита:

— Какъв си всъщност?

— Какъвто изглеждам. Криминален тип.

— Не ти липсва жестокост.

— Според случая.

— Имаш право. Защо не ме смаза докрай?

— Защото ми хареса твърдостта ти.

— Постъпката ти е признак на сила. Някога аз не уважавах това качество у хората и затова сега съм развалина.

— Какво значи това?

— Нищо… — произнесе тя разсеяно, като устреми очи в картините.

След това го погледна и каза живо:

— Тази сутрин питах за тебе в хотела. Изглежда, че си успял да минеш за благородник. Не е ли дръзко?

— Дръзко, но забавно.

— Как трябва да те наричам?

— Както другите: Луис Родригос де Иредна и Санта Крус.

— Какво изобилие на „р“!…

— Виновни са прадедите ми.

— О! … Стана дума и за прадеди?!…

— Защо не? — попита той, като се помъчи да проникне зад двусмислената усмивка върху лицето и. — Аз съм испанец, католик и благородник.

— Идалго без меч и пелерина.

— Заменил съм ги с револвер и тренчкот. А ти каква си?

— Аз съм от Пикадили — отговори тя, като стисна весело устните си.

— Така и предполагах — каза Луис със същия тон. — От нощните клубове навярно?

— Да. Разочарован ли си? ; — Никак. Живея без предразсъдъци. Кой те издържа?

— Богати приятели.

— Откровеност, която буди уважение.

— И която липсва у тебе, благороднико от Тарагона!…

— От Гранада — поправи Луис сериозно.

— Или от Кордона, все едно.

— Не е все едно. Нима не правиш известна разлика между мъжете.

— Сега, да!… Но знаеш ли, че ми харесва гротескният начин, по който се забавляваме!

— Тогава да обядваме заедно в „Палас“.

— При едно условие: да не ме заблуждаваш повече.

— В какво?

— В това, че не си Ерегия.

Луис трепна, но се окопити бързо:

— Добре. Нека бъда Ередиа.

— Много важно за мене е да зная истината — каза тя нервно и веждите й се свиха болезнено.

Изненадата на Луис премина в леко безпокойство.

— Аз съм фалшив Ередиа — заяви той дрезгаво и поправи гласа си, когато се изкашля.

— Лъжеш. Приличаш много на истинските…

— Познаваш ли ги?

— Да.

Използувам именно тази прилика.

— Не би рискувал да правиш това в Мадрид.

— Рискът води към успех.

— Какъв успех?

— В предприятието.

— Ти си пропаднал морално, но това не ти пречи да бъдеш Ередиа.

— Решила си на всяка цена да бъда благородник — каза той презрително. — Какъв снобизъм!…

— Не е снобизъм. Спомняш ли си как те посрещнах?

— О! … Едва ли ще го забравя.

— Държах се тъй, защото не допусках, не исках да бъдеш Ередиа!…

— Изглежда, че това семейство се е опитало да ти извади очите — произнесе той гневно. — За последен път ти казвам, че не съм Ередиа.

— О! … Не ставай зъл! — помоли тя тихо. И после каза бързо: — Да погледаме Веласкес! … Виж каква серия от идиоти… Тази грозота ме успокоява повече от чувствените богородици на Мурильо.

Станаха от канапето и обиколиха залата. Луис погледна часовника си. До затварянето на музея оставаха двадесет минути.

— Искаш ли да видим Греко? — предложи той.

Кой беше Греко? — попита тя тъпо и клепките й замигаха дяволито.

— Един грък, побъркан от испанците.

— Ах… спомням си! Астигматичният художник на задгробните души ли? Оня, който рисуваше дълги тънки светии с глави като топлийки?

Не ти липсват изрази за тълкуване на Греко. Но защо се преструваш на американка?