— Рикардо беше много способен — тъжно продължи адмиралът. — Може би не знаеш: свърши медицина, философия и теология… Още съвсем млад стигна висока степен в йерархията на ордена. Отец Педро, графът на Сандовал, го сочеше като свой заместник и бъдещ генерал на ордена…

— На кой орден?

— На йезуитския.

— Ах… да! — каза Луис.

И двамата братя запазиха половин минута тъжно мълчание, за да подчертаят един пред друг скръбта си за Рикардо йезуита.

— А ти какво правиш? — попита адмиралът, като преглътна скръбта.

— Пътувам насам-натам! — отговори Луис.

— С какво се занимаваш?

— С търговия.

Щръкналите и вече посивели вежди на дон Индалесио трепнаха от леко недоволство. Търговията стоеше под достойнството на испански благородник. Един Ередиа не трябваше да се занимава с търговия.

— С какво търгуваш?

— С медикаменти — невинно отвърна Луис. Това бе вярно, Имаше зарегистрирана фирма и за търговия с медикаменти.

— Колко време ще останеш тук?

— Около един месец.

— Hombre!… Hombre! 1 … — неодобрително почна да ръмжи идалго. — А после?

— Заминавам за Аржентина.

За дон Индалесио нещастията, които постигаха Испания, се дължеха на това, че благородниците й от векове насам напущаха родината си и емигрираха в Америка.

— А вие как сте? — на свой ред попита Луис, за да предотврати по-нататъшните въпроси на брат си, — Как прекарахте гражданската война?

— Слава богу! — набожно отвърна дон Индалесио. — Господ запази всички ни. Бяхме събрани в Кордова, Спасихме кожата, но се проля много благородна кръв… Червените щяха да изколят цялата аристокрация!

Луис не отговори. Набожният глас на брат му го раздразни и вместо да изрази зарадване, той помисли хладно: „Трябваше да го направят.“

Те поговориха за чичовците и лелите, които също не бяха малко, а после, както се случва често между роднини, се поотегчиха донякъде един от друг. Луис записа в бележника си адресите на Доминго епископа и на Франсиско депутата, за да им направи посещение в най-скоро време. След това прегърна още веднъж брат си и си тръгна от министерството.

Заредиха се горещите слънчеви и ослепително ярки дни на мадридското лято.

Южноамериканските красавици в хотела, които понякога се заглеждаха в Луис Ромеро, изчезваха една след друга с приятелите и бащите си към Сан Себастиан и към другите летовища по Атлантика. Останаха само делови хора, предимно испанци, обзети от новата треска за износ на волфрамова руда, и по-дребни чиновници от легациите на воюващите страни. Всички се потяха мъчително от тропическата горещина и търсеха прохлада в бара.

Денем небето трептеше в тежка оловносиня омара, а вечер придобиваше портокален и изумруденозелен цвят, върху който се очертаваха небостъргачите на „Гран Виа“, куполите на пощата и обелискът на Веларде и Даонс. Големи купове от хора седяха под сенките на „Пасео дел Прадо“ и на площада „Кановас“, разговаряха, пушеха, ядяха банани или четяха тъжни повести за севилски циганки и бандити от Сиера Невада. Кафенетата гъмжеха от чиновници, които негласно си бяха извоювали привилегията да отиват на работа един час по-късно, защото в тая горещина не можеше да се работи. По високите столчета на баровете, където бе прохладно, но напитките струваха много скъпо, дремеха кокотки с цикламени устни, с оранжево напудрени лица и синкавочерни коси. Те приличаха на ярки екзотични цветя, приготвени за нощния пазар, които вулгарната публика щеше да разграби на безценица. В тия барове миришеше възбудително на потни женски тела, на алкохол и сладострастни парфюми.

Нажеженият въздух по търговските улици „Моптера“ и „Севиля“ бе наситен с изпарения на бензин, с дъх на автомобилни гуми и манифактурни стоки. Всички обитатели на центъра чакаха с нетърпение залеза на слънцето, когато от Сиера де Гуадарама щеше да полъхне лек, освежителен ветрец, а от откритите дансинги и сладкарници щяха да гръмнат джазове, китаристи и андалузки певци. Тогава на масите пред „Молинеро“, „Аквариум“ и „Марфил“ щяха да насядат мъжете и кокотките от богатия, деловия, търговския Мадрид, мъже, които използуваха приятното отсъствие на жените си, изпратени да летуват, и с които рибоците от Коруня не желаеха да се смесват, защото се дразнеха от лукса на тия парвенюта и защото те — дребните идалговци и рибоците — бяха нещо съвсем друго, имаха прадеди, които се бяха сражавали под заповедите на Франсиско Инсаро и херцог Алба, и затова трябваше да си стоят в своето грозно, напечено от слънцето, но аристократично казино, да си бъдат отделно от народа.

Такава бе гледката през деня и вечерта по „Гран Виа“, „Алкала“ и „Пасео дел Прадо“. Но ако човек надникнеше в предградията Чамбери, Саламанка и Чамартин, в комунистическите квартали зад Браво Муридьо и около Сиудад Университариа, щеше да види защо испанците бяха изгонили последния Алфонс и защо дори сакатите бяха наскочили да бранят републиката. Тук под синьото небе, под безмилостното слънце, стърчеха развалините на гражданската война. Тук имаше само дрипи, скръб и нищета. Инвалиди от барикадите, които кретаха с патерици и търсеха сянка зад порутените зидове, вдовици на мъже от работническите батальони, майки, чиито синове бяха избити поголовно с италиански картечници, туберкулозни деца, които още играеха на valuntarios,#1 девойки с черни коси и кехлибарени лица, които бяха пели Интернационала и носили патрони в окопите и които въпреки глада пазеха още достойнството на телата си. Всички тия обитатели на тъжните квартали проклинаха еднакво с дрипите, с патериците, с мизерията и скръбта си лицемерната набожност и средновековното мракобесие, богатството и егоизма на другия, блестящия Мадрид. Никое благочестиво кюре, никой знатен синьор не удостояваше с любопитството си този страшен Мадрид, защото се бояха от обитателите му. Само привечер, когато слънцето залезнеше и вечерните сенки се удължаваха и когато към мръсните бакалнички се отправяха мълчаливи жени, за Да купят с припечелените през деня пари малко престояла риба и долнокачествен зехтин, по улиците минаваха конни патрули от цивилната гвардия с карабини на гърба и тежки кожени бичове в ръце, за да вдъхнат почит към властта между обитателите на тези подозрителни квартали.