Продължителни молитви и бездънни знания по схоластика бяха изсмукали от лицето му почти всичката жизненост. Една малка частица от нея бе запазена като по ЧУДО в меланхоличната усмивка на очите му. Фани веднага почувствува, че този човек не беше опасен. В погледа му липсваше напълно магнетичната сила на отец Ередиа. От постоянно мислене за Платон личността му изглеждаше почти напълно откъсната от времето и пространството. Той имаше вид на същество, чийто дух се рееше като облак по върховете на Томистката метафизика, и само затлъстелият му корем свидетелствуваше за виното и обилната храна, които приемаше при всяко слизане на земята.

Отец Оливарес попита смутено Фани за причината на идването й и когато тя му каза, че би желала да бъде представена на отец Сандовал, лицето на монаха изрази загриженост, сякаш това, което тя искаше, можеше да се допусне само след дълги размишления. Тотава Фани добави, че навярно отец Сандовал ще си спомни името й във връзка със свидетелството на отец Ередиа по делото на Джек Уинки.

— О, нима вие сте сеньора Хорн! … — възкликна йезуитът, но изненадата му изчезна бързо в предишната зареяност.

Той я покани вежливо да мине в друга чакалня, по-вътрешна и по-голяма, с дебели килими и разкошни старинни кресла, където Фани за пръв път в живота си видя как е изглеждал Лойола преди четиристотин години. Това бе една дървена статуя на светията почти в естествена големина, поставена в нещо като олтар — едно от ония ужасни произведения на испанското поликромно изкуство, от които по тялото на човек плъзваха тръпки, защото даваше пълна илюзия за живо същество. Неволно Фани изпита усещане, че стоеше пред призрак, който я изгаряше с погледа си, който щеше да се раздвижи и тръгне към нея, за да я попита какво търси тук.

— Това е свети Игнатий Лойола — обясни отец Оливарес, — нашият духовен баща. Статуята минава за едно от сполучливите произведения на полихромното изкуство.

— Чудесно! … — произнесе Фани забъркано.

И докато гледаше с ужас статуята на светията, — съзна изведнъж поразена, че в юношеската красота на Ередиа, в очите и устните му имаше нещо от демонския израз на тази статуя. Фани седна на едно кресло под това ново и смущаващо усещане, а Оливарес отиде да предупреди супериора. Той се върна бързо и каза, че отецът ще дойде след малко. Настъпи мълчание.

Фани почна да наблюдава Оливарес. Последният в продължение на десетина секунди се мъчеше да измисли тема за разговор, която трябваше да бъде почтителна съобразно достойнството на жилището и същевременно забавна, за да не отегчи една светска дама. И понеже за неговия отвлечен ум тая земна задача бе извънредно трудна, зареяният поглед на очите му доби особена безпомощност. Фани се досети да я използува незабавно.

— Навярно познавате лично отец Ередиа? — произнесе тя предпазливо.

— Той беше мой ученик по философия в Гранада — с известна гордост заяви Оливарес.

— Но той е… струва ми се, лекар!

— Всеки от нас освен специалното си образование завършва и теология.

— Но това е удивително!… Каква начетеност!

— Ние сме скромни служители на бога.

— Също и на хората — вметна Фани. — Навсякъде слушам за социалната дейност на вашия орден.

— Службата на бога се постига чрез дейност и милосърдие към хората.

— Видях това и в лицето на отец Ередиа. Тук ли живее той?

— Не, сеньора! … Той е сега в Мадрид.

— Навярно… лекува в кварталите на бедните?

— Върши и това! … Но сега работи предимно върху една нова ваксина срещу петнистия тиф. Тази болест е социален бич в нашата страна. Освен това преподава гимнастика и хигиена в „Колехио де Ареналес“.

— „Колехио де Ареналес“?…

— Това е средно училище и политехника, издържани от нашия орден.

— Мисля, че съм виждала този колеж.

— Сигурно!… На улица „Алберто Агилера“, между „Сан Бернардо“ и „Аргулес“.

— Ах! … Спомням си!

На Фани не й трябваше повече!… Почувствува луда радост, но в същия миг млъкна уплашено. Без никакъв предупредителен шум, сякаш се бе просмукал през стените на стаята и чул целия разговор, по килима се хлъзгаше един нов призрак, по-ужасен от възрастния, който поне стоеше неподвижно, едно същество, сякаш излязло от гроба си, дребно, слабо, с жълто като пергамент лице, с фосфорни очи. Костеливите му ръце стискаха един разкошно подвързан молитвеник. Призракът се поклони леко и подаде мъртвешката си ръка. Фани потрепера неволно, когато я докосна. И тотава тя чу гласа му:

— Отец Сандовал!…

— Навярно прекъснах заниманията ви, отче! — извини се тя почтително.

— Ние свършихме молитвите си. А приемането на външни посетители спада към задължението да служим на хората. Драго ми е да ви видя, сеньора Хорн!… — добави той, докато фосфорните му очи изследваха с хладна проницателност личността на Фани. — Няма да забравим в молитвите си подкрепата, която дадохте на истината в съда.

— Истината трябва да подкрепяме при всички възможни обстоятелства — каза Фани със същия смирено тържествен тон. — Аз правя една малка екскурзия, отче, и минавайки през Толедо, си спомних за писмото ви… Осмелих се да ви посетя.