Фани му поднесе уиски. Зелените й котешки очи святкаха лъстиво. Лесли предусети, че тя щеше да го натовари да върши нови глупости, но, дявол да я вземе, тази жена притежаваше неотразим чар!…

Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща. Той се възхищаваше от нея само защото в личността й гореше британският бяс, авантюризмът и пламенната смелост на една леди Стенхоуп. Като изслуша впечатленията й от Андалузия и Сиера Невада, той съзна, че само дяволът можеше да я изтръгне сега от Испания. Тя говореше бързо, отривисто. Образите на въображението и извираха буйно и се сливаха с бледорусата, твърда като диамант красота на лицето й. Но Лесли запази обикновеното си флегматично спокойствие. Приликата между човека и природата в Испания не го трогна ни най-малко. Вместо това той заяви хладно:

— Моят съвет е да не скиташ повече из Испания.

— Защо? — попита тя разочаровано. Неспособността му да се трогне от каквото и да било я дразнеше винаги. Такъв го познаваше и от детинство.

— Защото всеки ден може да избухне гражданска война. Отзарана убиха Есихо.

— Какъв е Есихо?

— Републикански генерал.

— Не ме интересува Есихо! — извика тя буйно. — Аз отивам в Пеня Ронда.

— Мисля, че ти отрязаха квитанциите.

— Да, но аз ще открия собствена болница!… Кой може да ми забрани това?

Лесли я погледна все тъй безстрастно, но сега вече запазваше с мъка спокойствието си. Не, това бе положително дивотия!… Ала заедно с това никога досега Фани не му се бе струвала тъй възхитителна. Лицето й пламтеше от решителност.

— Аз вдигам ръце от тебе! — произнесе той.

— Преди това ще ми помогнеш да получа разрешение от правителството.

— По какъв начин.

— Значи, да потърся други приятели?

— Върши каквото искаш.

— Ще се обърна към дон Алехандро.

— Полицията го арестува отдавна.

— Тогава ще потърся комунисти!

Те не са разположени към светските дами. Фани гневно изпи чашата си с уиски и запали цигара. — Какво ще излезе от всичко това? — попита Лесли. — Испанска повест за любов и смърт ли?

— Не зная!… Може би!… — произнесе тя умно —

О.

Закъсняла романтика!

— Наричай го, както искаш.

Тя изпусна дима от цигарата си с презрително свити устни, след това го погледна мрачно.

— Зная, че ти дотягам… Повече няма да те безпокоя.

— Това ултиматум ли е?

— Да, Лесли!

— Какво искаш точно?

— Ще говоря първо с Мюрие.

— Защо ти е Мюрие?

— Смятам да му възложа уреждането на болницата.

Безцветното лице на Лесли се усмихна доволно.

— Мюрие!… — произнесе той насмешливо. — Трудно ще го намериш. Мюрие и Клара се запиляха из Португалия.

Фани трепна от неприятна изненада. Тя си спомни, че флиртът им бе почнал пред очите й!… Клара, тази авантюрьска, й бе отнела Мюрие тъкмо когато Фани имаше най-голяма нужда от него.

— Знаеш ли адреса им? — попита тя бързо.

— Откъде мога да го зная?…

Фани погледна съсредоточено пред себе си. Тънките й устни почнаха да се мърдат едва забележимо, краищата на веждите й се повдигаха нервно. И най-после тя се усмихна, при все че това бе усмивка на малко несигурно тържество.

— Искаш ли да излезем? — попита Лесли.

— Не — каза тя.

Той изпи още една чаша уиски и стана да си върви. Намери за по-разумно да не я убеждава повече.

Веднага след излизането Фани изпрати Робинзон да научи имената на най-добрите хотели в Есторил, Порто и Лисабон.

Робинзон бе уморен до смърт от дългия преход с колата между Гранада и Мадрид, но изпълни поръчката добросъвестно. Когато се връщаше към единадесет часа в „Паласио де Ривас“, за първи път в живота си той почувствува известно недоволство от службата си при мисис Фани. Тази служба започваше да му дотяга. Наистина, тя бе свързана с дълги промеждутъци от охолно бездействие, което му даваше възможност да се просвещава по социалистическите въпроси, но затова пък, когато господарката го впрягаше в работа, своеволията и прекаляваха. След зряло обмисляне обаче Робинзон съзна, че трудно можеше да се откаже от службата и от високата заплата, която получаваше. Така той се изправи пред мъдрата истина, че ако един английски социалист иска да запази високият стандарт на живота си, трябва да служи на консерваторите. Впрочем това бе крайната точка, до която стигнаха анализите му, и той не видя никакъв нравствен трагизъм в нея. Буйността, с която испанските работници вдигаха революции, умираха по барикадите или гладуваха упорито през стачките, вместо да се споразумеят с господарите си, той намираше за крайно глупава.

Като подаде на господарката си листа с имената на хотелите, Робинзон почувствува въздействието и на една друга сила, която също му пречеше да напусне службата си. Мисис Фани го изпълваше винаги с неопределено чувство на страх, на почит и на възхищение, а също и на някакво особено удоволствие да й се подчинява, които бяха далечен спомен от страха, от почитта и възхищението, а също и от удоволствието, с които десетки Робинзоновци през минали поколения се бяха подчинявали на десетки Хорновци. Но социалистическата неприязън на Робинзон към господарите се събуди отново, когато след половин час, тъкмо в момента, в който заспиваше блажено, испанската прислужница на Фани го вдигна пак със заповед да занесе веднага на пощата десет телеграми. Той изпълни и тази заповед с горчиво вътрешно недоволство. Телеграмите изобщо бяха указание за ново скитане, за нови преходи от по четиристотин километра на ден. Разгневен, той ги прочете, макар да не си бе позволявал подобна дързост никога досега. Съдържанието им, което бе едно и също и написано на френски, го възмути дълбоко. Всички бяха отправени до мистър Мюрие в португалските хотели, чиито имена бе събрал тази вечер. В телеграмите тя съобщаваше на приятеля си че е тежко болна. Gravement malade! Да, gravc-mcnt malade, когато всъщност тя пращеше от здраве, и днес вечеря в „Риц“… Какво безобразие, на което са способни само висшите класи! Впрочем и Робинзон бе излъгал веднъж, че леля му е тежко болна, за да получи отпуска.