Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!… Не, човек трябваше да бъде идиот, за да върши всичко това. Изведнъж тя се почувствува още по-унизена, още по-жалка отпреди, изведнъж изпита носталгия към предишния си живот, към едно легло, в което човек можеше да легне, без да се страхува, че в него щяха да пропълзят инфектирани въшки, към един мъж, с когото може да отиде на дансинг, да се посмее и потанцува жизнерадостно, без да разговаря за бога, за ближния, за смъртта и петнистия тиф… По-добре бе да сложи край на тази авантюра, да се махне час по-скоро от тук! Но мисълта да се раздели завинаги с Ередиа, да се оттегли унизена и изплашена от петнистия тиф като последна страхливка я разстрои отново. Ето че капитулираше!… Ето че се показваше непоследователна и страхлива тъкмо когато трябваше да действува смело. Ето че се отказваше от плячката тъкмо в последния миг, когато трябва само да протегне ръката си и да я улови. Та защо бе прахосала толкова средства, положила толкова усилия, понесла толкова рискове? Не!… Трябваше да бъде истинска англичанка, да действува докрай, докрай!… И мисълта, че щеше да действува докрай, я хвърли отново в предишната възбуда. Но сега представите за неща, що желаеше, не бяха оцветени с екзотиката, с магнетизма и черното сладострастие на тази страна. В съзнанието й изпъкна само гротескната сцена на прелъстяването… не, на покупката на един монах. Та но по същия начин би се отдал и един жиголо! Не, и това не! Колко смешна, жалка и безпомощна бе тя! Как тя можеше да вземе някакво решение, да изпълни някакво действие… Главата й бе замаяна, кръвта в ушите й бучеше, нервна пот обливаше тялото й в задушната нощ. И тогава почувствува, че се намира в безизходност. Обзе я желание да се затрие от света, да забрави всичко, що ставаше с нея и около нея, да пие, да пие до смърт…

Запали бързо електрическото фенерче и си наля чаша уиски. Чакалите продължаваха да вият тъжно в нощта. Сега те се въртяха около долчинката, в която се намираше гробището, и се опитваха да изровят плитко заровените мъртъвци. Навън бе тъмно като в рог. Платнището, което закриваше входа на палатката, се люлееше слабо от вятъра на Сиера Дивисория.

Кармен се събуди от светлината на фенерчето.

— Сеньора, имате ли нужда от нещо? — попита тя.

— Не. Няма нужда да ставаш.

— И тази вечер мъртвите вонят ужасно!… Изглежда, че дежурният, който стои при тях, не е могъл да намести всички трупове в палатката.

— Нима и при труповете има дежурен? — попита Фани разсеяно.

— О, да, сеньора!… Ние никога не оставяме мъртъвците сами, защото душите им няма да намерят покой.

Девойката се обърна на другата страна и отново заспа. Пак настъпи предишната тишина, нарушавана от познатите тъжни шумове. Фани изпи още една чаша уиски. Главата й се размъти леко от алкохола, но не почувствува никакво облекчение. Внезапно тя чу шум от моторна кола и след това приближаващи стъпки. Трябва да бе Мюрие. Почти всяка вечер той отиваше да играе покер или да пиянствува с аристократите от околността. Обикновено го вземаше или докарваше колата на някого от присъствуващите. Стори й се, че сега той се връщаше по-рано от обикновено. Навярно светлината, която идеше от палатката й, го накара да се обади.

— Фани!… — произнесе той тихо, без да повдига платнището при входа.

— Какво има? — попита тя любопитно.

При всяко идване той носеше новини от града.

— Облечена ли си!

— Не.

— Тогава лека нощ!

— Почакай!… Ще се облека и ще дойда при тебе.

— Ако обичаш… — помоли той колебливо.

На Фани й се стори, че гласът му бе уморен и сякаш трепереше. Тя навлече бързо пеньоара си и влезе в палатката му. Мюрие бе запалил газената лампа и седеше на сгъваемото столче, облечен в смокинг и подпрял глава върху дланта на ръката си.

— Какво ти е? — попита тя тревожно.

— Не зная… Струва ми се, че имам температура и трябваше да напусна покера у Досуентес.

Нощта беше топла и задушна, но Фани почувствува изведнъж студени тръпки. Тя сложи ръка върху челото на Мюрие. Съзна тъпо, че то гореше от огъня на силна треска. Очите му бяха помътнели и зачервени. Тя бе виждала в палатките десетки такива очи.

— Жак!… — прошепна тя отчаяно. — Жак!…

Ръцете й инстинктивно се протегнаха напред и сграбчиха раменете му. Обзета от паника, тя почна да го прегръща и целува истерично, а после заплака отчаяно, неудържимо. Късно разкаяние, след като го бе довела в това гнездо на зараза и смърт.

— Е, стига!… — каза той, като се мъчеше да бъде безгрижен. — Не ме оплаквай предварително! И после никъде не е казано, че всички заболели от петнист тиф умират непременно… Отците ме споменават по три пъти на ден в молитвите си.

— Кармен!… — закрещя Фани. — Кармен!… Извикай Ередиа!

Извикай веднага този дявол в расо!

— Не крещи така! — каза той строго. — Ти винаги си била истерична! Може да не е петнист тиф. Ще видим утре.

— А какво е?… Какво? — повтаряше тя трескаво.

— Да кажем, малария!

— Боли ли те главата?

— Струва ми се, че е малко размътена. Кармен дотича от палатката на Фани.

— Кого да повикам, сеньора? — попита девойката уплашено.

— Никого!… — високо извика Мюрие. — Лягай си веднага.

— Кармен!… — почна да дава нареждания Фани ту умолително, ту гневно. — Помогни ми да го съблечем!… Развържи обувките му!… Донеси прясна вода и лимони! Чуваш ли, събери си ума, глупачке!… — изкрещя тя диво на уплашената девойка, която все още не вършеше нищо и безсмислено почна да дърпа смокинга на Мюрие. — Дон Сантияго е болен от петнист тиф!…

— Петнист тиф!… — повтори момичето и очите му се разшириха от ужас.

Кармен се наведе бързо и почна да му развързва връзките на лачените обувки, като повтаряше уплашено на себе си: „Madrecita!… Tifo exantematico!…“

— Е, та що от това?… — викна Мюрие на свои ред. — Махайте се и двете от тука!… Чуваш ли, глупаво момиче, остави крака ми на мира!

С грубо движение той блъсна девойката и освободи крака си. Лицето му се разкриви. Зачервените му очи почнаха да гледат диво. Все пак той имаше още достатъчно съзнание да обуздае припадъка си и почна да развързва сам връзките на обувките си. Но после изведнъж силите му го напуснаха и той се тръшна на леглото. Гласът му произнесе отпаднало: