Най-накрая Пендъргаст се раздвижи.

— А това… с този мъж? Казваш, че се е движел нестабилно, така ли?

— Да.

— И че е бил покрит с кръв?

— На лунната светлина така изглеждаше.

Пендъргаст направи пауза.

— Имаше ли прилика с фигурата, която видяхме на видеолентата на охранителната камера?

— Да, имаше.

Още една пауза, този път по-дълга.

— Колин Фиъринг ли беше?

— Не… Да. — Д’Агоста поклати пулсиращата си глава. — Не знам. Не видях лицето достатъчно добре.

Пендъргаст мълча известно време, гладкото му чело леко се набръчка.

— И кога точно се случи това?

— Преди около час. Бях за малко в безсъзнание. След като се върнах в града, дойдох право тук.

— Странно. — Но изражението върху лицето на Пендъргаст не беше странно. Изглеждаше по-скоро тревожно.

Агентът погледна към съсухрения старец.

— Рен тъкмо се канеше да сподели плодовете от последните си проучвания на мястото, на което си бил нападнат. Рен, би ли продължил?

— С удоволствие — отвърна той. Две тежки, прорязани със сини вени ръце, се вдигнаха към купчината вестници и сръчно измъкнаха една кафява папка.

— Да прочета ли статията…?

— Можеш да повториш сбито, ако обичаш.

— Разбира се. — Рен прочисти гърлото си, подреди внимателно листите върху скута си и ги прелисти. — Хм. Да видим… — Той вдигна вежди, изсумтя и потропа с пръсти, преди да започне: — Вечерта на 11 юни 1901-а година…

— Сбитое точната дума — промърмори Пендъргаст, но тонът му не беше неодобрителен.

— Да, да! Сбито. — Рен се изкашля. — Изглежда, че Вилата е била, как да кажа — обсъжданаизвестно време. Имам събрани редица статии от „Ню Йорк Сън“, датирани от началото на века — на двайсети век, — в които са описани оплаквания от съседите, не особено различни от днешните. Странни звуци и миризми, обезглавени животински трупове, намерени в гората, съмнително поведение. Има много непотвърдени съобщения за някаква „бродеща сянка“, която се скита из горите на Инууд Хил.

Осеяната с кафяви петна ръка измъкна пожълтяла изрезка с изключително внимание, сякаш бе лист от свещен ръкопис. Той зачете.

— Според източници, с които журналисти от този вестник са разговаряли, този призрак — описан от очевидци като тромаво, и както изглежда, лишено от разум същество — е гонело гражданите на Готам, които нямали голям късмет и били достатъчно безразсъдни да попаднат в околностите на Инууд Хил след мръкнало. Нападенията му често били смъртоносни. Оставените след него трупове са намерени да лежат в ужасни пози, осакатени по най-мъчителния възможен начин. Други пък просто са изчезнали — за да не бъдат никога видени отново.

— Как точно са били осакатени? — попита Д’Агоста.

— Изкормени, с по някой отрязан пръст — най-често средните пръсти на ръцете и краката — или поне така твърди вестникът. „Сън“, лейтенант, не се е славел с честността си. Основоположникът на „жълтата преса“. Разбирате ли, печатал се е на жълта хартия, като най-евтината достъпна по онова време. Избелването и размерът оскъпявали с още двайсет процента цената на вестникарската хартия в онези дни…

— Много интересно — прекъсна го Пендъргаст спокойно. — Моля ви, продължете, господин Рен.

Последва прехвърляне на страници, сумтене.

— Ако се вярва на тези истории, излиза, че четирима души са били убити от това лишено от разсъдък същество.

— Четирима души? Това е броят на „гражданите на Готам“?

— Както ви казах, лейтенант, „Сън“ е бил сензационен вестник. Преувеличението е било негова запазена марка. Статиите в подобен вестник трябва да се четат с едно наум.

— Кои са били убитите граждани?

— Първият обезглавен останал неидентифициран. Вторият бил архитект по озеленяване на име Фипс Гормли. Третият — член на комисията по парковете, също високоуважаван гражданин, очевидно излязъл на вечерна разходка. Корнелиъс Спраги. Убийството на двама уважавани граждани един след друг вдигнало голям шум. Четвъртото убийство, почти веднага след третото, било на един пазач на местно имение, лятната къща на семейство Строс в Инууд Хил. Странното в това последно убийство било, че мъжът изчезнал няколко месеца преди тялото му да бъде намерено. Но бил току-що убит.

Д’Агоста се размърда в стола си.

— Обезглавен? И, казвате, пръстите на ръцете и краката отрязани?

— Другите — да. Но пазачът не бил обезглавен. Намерили го плувнал в кръв, с нож в гърдите. Според вестниците, е възможно сам да се е наранил.

— Какво е било заключението? — попита Д’Агоста.

— Полицаите нахлули във Вилата и арестували няколко души, които по-късно трябвало да бъдат пуснати поради липса на доказателства. Претърсванията не показали нищо и случаите така и никога не били разрешени. Нищо определено не свързвало убийствата с Вилата, освен близостта на селището до сцените на престъпление. Историите за тромави, лишени от разум създания, с времето замрели, а съобщенията за жертвоприношения на животни се появявали сравнително рядко — Вилата сякаш се снишила с тревата. До този момент, разбира се. Но най-интересното е нещо, което успях да изровя при повторната проверка на редица други стари документи. Изглежда, че през 1901-а година семейство Строс поискало да изсече един голям северен участък от Инууд Хил, който да им открива по-добра гледка към река Хъдзън. Наели ландшафтен специалист да проектира новия парков дизайн с изискан вкус. Познайте как се е казвал! Настъпи кратка тишина.