— Закъде?

— За надолу.

Смитбек приближи и предпазливо надникна. Онзи вече беше вътре, приведен над голям метален капак зад тоалетната чиния, прикриващ дупка с назъбени краища в мръсните плочки.

— Вътре ли? — попита Смитбек.

Мъжът кимна.

— Къде води това?

— Долу — отвърна мъжът.

— Дума да не става! — заяви Смитбек и понечи да се върне назад.

Мъжът задържа погледа му.

— Трябва да те заведа при Мефисто — проговори той. — Той иска да ти каже нещо за убийството на момичето. Знае важни неща.

— Не ме будалкай!

Мъжът продължи да го гледа втренчено.

— Можеш да ми се довериш — каза простодушно той.

И Смитбек му повярва, въпреки дрипите и мътния поглед.

— Какви неща?

— Мефисто ще ти обясни.

— Кой е тоя Мефисто?

— Нашият водач — сви рамене клошарят, сякаш това изчерпваше всичко.

— Нашият?

— На колонията по Маршрут 666.

Смитбек моментално забрави страховете си. Организирана подземна колония? Това само по себе си е сензация. А ако този Мефисто наистиназнае нещо за убийството на Уишър…

— Къде точно се намира тази колония по Маршрут 666?

— Не мога да ти кажа. Но ще ти покажа пътя.

— Как ти е името? — попита Смитбек.

— Викат ми Скаута — отвърна мъжът с искрица гордост в очите.

— Виж какво, Скаут — започна Смитбек. — Имам желание да те последвам, но няма да пълзя из разни дупки. Всичко може да ми се случи — я капан, я някой нож в ребрата…

— Аз ще те пазя! — енергично тръсна глава клошарят. — Всички знаят, че съм дясната ръка на Мефисто. Ще бъдеш в безопасност.

Смитбек втренчено го огледа. Гуреливи очи, сополив нос, сплъстена брада на шаман. Вид, който говореше, че е безпаричен бездомник, но въпреки това си беше направил труда да се появи в нюзрума на „Поуст“.

Пред очите му изплува самодоволната физиономия на Брайс Хариман, която се удължава от крясъците на отговорния редактор в „Таймс“, вбесен от факта, че мръсникът Смитбек бе успял пръв да докопа сензационната новина.

И тази картина му хареса.

Скаута дръпна металния капак и го задържа встрани, докато Смитбек се напъхваше в дупката. След като и двамата минаха, клошарят внимателно го нагласи на мястото му, подпирайки го с тухли.

Озоваха се в дълъг и тесен тунел. Водопроводните тръби над главите им приличаха на дебели сиви вени. Таванът бе нисък, но не чак толкова, че мъж с ръста на Смитбек да не може да върви изправен. През решетките, разположени през тридесетина метра, проникваше разсеяна светлина от уличните лампи.

Смитбек тръгна след прегърбената фигура на водача си. От време на време прогърмяваше невидима композиция на подземната железница — тътен, който се възприемаше повече с тяло, отколкото със слух.

Безкрайният тунел водеше на север. След десетина-петнадесет минути в душата му нахлу тревога.

— Хей, къде отиваме? — попита той.

— Мефисто обича да държи входовете в тайна.

Смитбек кимна и внимателно заобиколи подут кучешки труп. Вероятно тунелджиите с право изпитваха известна параноя, но всяко нещо си имаше граници. По приблизителната му преценка вече се намираха някъде под Сентрал Парк.

Тунелът леко зави надясно. В бетонната стена се появи редица стоманени врати. Над главите им минаваше дебела тръба, от която капеше вода. На изолацията личеше полуизтрит надпис:

Скаута измъкна ключ изпод дрипите си и го пъхна в бравата на най-близката врата.

— Откъде го имаш? — полюбопитства Смитбек.

— Сред нас се срещат всякакви таланти — подсмихна се човекът, отвори и му кимна да влезе. Вратата хлопна. Озоваха се в непрогледен мрак. Слабата светлина от решетките в тунела все пак действаше успокоително, но тук…

— Нямаш ли фенерче? — заекна Смитбек.

Водачът му драсна клечка кибрит. Пред краката им се появиха бетонни стъпала, спускащи се стръмно надолу.

Светлинката примигна и угасна.

— Доволен ли си? — попита онзи.

— Не съм! Запали друга.

— Щом стане нужда.

Смитбек тръгна напред, опирайки се на влажната стена. Стори му се, че слизат цяла вечност. Скаута драсна нова клечка. Бяха се озовали в огромен железопътен тунел. Релсите мътно проблясваха на мъждивата светлина.