Желязната врата към стълбата се оказа неестествено изкривена. Хейуърд я отвори и се дръпна да стори път на офицерите. Дагоста прекрачи прага и очите му веднага се насълзиха от острата воня на амоняк.

— Нека мина напред, лейтенант — забеляза състоянието му Хейуърд.

Дагоста мълчаливо се отмести.

Стълбата се спускаше покрай стена, облицована с каменни плочи. И отново поемаше нагоре след тясна междинна площадка. Очите на Дагоста продължаваха да смъдят от неописуемата смрад.

— Какво вони така, мамка му?

— Пикоч — поясни лаконично Хейуърд. — Плюс други неща, за които надали ще искате да чуете.

Зад тях се разнесе мъчителното хриптене на Уокси.

Провряха се през дупка с назъбени стени и се озоваха в тъмно и влажно пространство. Лъчът на прожектора в ръцете на сержант Хейуърд разкри, че са попаднали в задънения край на някакъв тунел. Но релси нямаше. Неравната пръст беше покрита с мазни локви, сред които личеше пепелта на отдавна изстинали огньове. Боклукът беше навсякъде: смачкани вестници, чифт съдрани панталони, самотна обувка, памперс с още незасъхнали изпражнения.

Дагоста чуваше тежкото дишане на Уокси зад гърба си и неволно се учуди, че капитанът изведнъж беше престанал да се оплаква. Вероятно заради вонята.

Хейуърд тръгна към тесния проход, който водеше навън от тунела.

— Тук е открито тялото, затова нека се държим близо един до друг — рече тя. — Пазете се от тръбите.

— Какви тръби?

— Онези, които биха се стоварили върху главите ви от мрака.

— Наоколо няма никой.

— Тук са — увери го Хейуърд.

Дишането на Уокси стана още по-тежко.

Тръгнаха бавно през прохода. От време на време Хейуърд насочваше лъча на фенерчето по протежение на стените. На всеки пет-шест метра в тях личаха дълбоки правоъгълни ниши. Временни складове за материали, поясни Хейуърд. Направени преди цял век от строителите на тунела, а днес превърнати в леговища. Обезпокоени от лъча на фенерчето, сред боклуците се размърдаха огромни кафяви плъхове, които започнаха да се оттеглят с обидна мудност. Но от хора нямаше следа.

Хейуърд спря, смъкна униформеното кепе и прибра косата си.

— Според протокола трупът е бил открит в леговището, разположено отвъд срутено пешеходно мостче — съобщи тя. — Ето го там. — Фенерчето освети купчина ръждясало желязо, след което се премести към стенната ниша, която на пръв поглед не се различаваше от останалите. Беше издълбана на около половин метър от пода на тунела, с ширина и дълбочина от около метър и половина.

Дагоста се приближи и надникна. Кирлив матрак без постелки, подгизнал от кръв. Стените също бяха оплескани с кафяви петна, между които беше полепнало нещо, за което дори не му се искаше да мисли. Върху пода, постлан с вестници, се търкаляха вездесъщите смачкани кашони. Смрадта беше неописуема.

— И този е намерен без глава — прошепна Хейуърд. — Разпознали го по пръстовите отпечатъци. Шашин Уокър, тридесет и две годишен. Дебело досие, сериозен клиент.

При всякакви други обстоятелства Дагоста би сметнал за абсурдно полицай да говори шепнешком, но сега това някак си го успокояваше. Продължи да оглежда наоколо и по време на продължително възцарилото се мълчание.

— Главата намери ли се? — попита най-сетне той.

— Не.

Смърдящата дупка не носеше кой знае колко следи от полицейски действия. Потръпнал от внезапното, но силно желание да е навсякъде другаде, но не и тук, лейтенантът се наведе и издърпа за крайчеца някакво сплъстено одеяло.

От него с глух тропот се изтърколи кафеникава топка. Това, което някога е било уста, беше замръзнало в безмълвен писък.

— Май не са си давали много зор — констатира Дагоста, чу някакво тихо стенание зад себе си и се обърна. — Какво ти е, Джак?

Уокси не отговори. Лицето му светеше като бледа луна, увиснала в зловонния мрак.

Фенерчето отново се насочи към главата.

— Налага се да повикаме криминалистите за допълнителен оглед — промърмори Дагоста и механично посегна към радиостанцията. В следващия миг отдръпна ръката си, досетил се, че тук тя не му върши работа.

— Лейтенант? — направи крачка напред Хейъуърд.

— Какво?

— Когато някой умре, къртиците напускат мястото. От суеверие. Но в момента, в който се махнем оттук, те ще се върнат и ще премахнат всички следи. Включително главата и никога повече няма да я видим. В тези подземия полицията не е на почит.

— Но как ще разберат, че сме тук, по дяволите?

— Вече ви казах — те са наоколо. И наблюдават всичко.

Дагоста насочи лъча към околните стени. Тунелът беше тих и пуст.