— Харесвам това място — промърмори Смитбек, гледайки подир мъжа в черно-бели одежди и величествена осанка. — Имат добро отношение към клиентите и не ги карат да се чувстват като отрепки. — Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Марго. — Но да минем на въпросника. Прочете ли публикациите ми от последната ни среща насам?

— Принудена съм да се позова на Петата поправка 6 — отвърна с усмивка Марго. — Но четох репортажите за Памела Уишър, от които най-силно впечатление ми направи втория. Опитал си да я представиш като нормален човек, а не като обект за експлоатация. Това не ли ново за теб?

— Марго си е Марго! — обяви с въздишка Смитбек, изчака келнера да сервира питиетата и купичката лешници, после добави: — Току-що се връщам от митинга. Госпожа Уишър се оказа опасна жена!

— Чух по новините — кимна Марго. — И се питам дали тази госпожа изобщо си дава сметка що за дух изпуска от бутилката…

— Накрая си беше направо страшно. Богатите и влиятелните внезапно откриха силата на vulgus mobile, което ще рече низките страсти.

Марго се усмихна, но остана нащрек. Със Смитбек трябва да се внимава. Беше готова да се обзаложи, че в момента магнетофонът в джоба му се върти.

— Чудна работа — продължи Смитбек.

— Кое?

Той сви рамене.

— Колко малко е нужно — няколко глътки концентрат, усещането за принадлежност към тълпата… И изведнъж достолепните представители на висшата класа се превръщат в разюздани животни.

— Нямаше да ти е толкова чудно, ако разбираше от антропология — подхвърли Марго. — Но, доколкото разбрах от репортажа по радиото, тълпата съвсем не е била толкова еднозначно аристократична, колкото биха желали някои представители на пресата. — Отпи глътка от питието си и се облегна назад. — Но това едва ли е чисто приятелска среща. Познавам те достатъчно, за да си давам сметка, че няма да похарчиш и цент без практични съображения.

Смитбек остави чашата си. Лицето му придоби изражението на несправедливо наранен човек.

— Изненадан съм — въздъхна той. — Много съм изненадан! Това не е онази Марго, която познавам. Напоследък почти не се виждаме. А когато това стане, почваш да дрънкаш врели-некипели. Я се погледни. Натрупала си мускули като някаква газела. Къде е остана някогашната пухкава и мекичка като памук Марго, която познавах и обичах? Какво изобщо става с теб, по дяволите?

Тя понечи да отговори, но само поклати глава. Ако мъжът насреща й знае, че дори в момента в сака й има зареден пистолет, само Бог можеше да предвиди реакцията му. Какво ставаше с нея, наистина, запита се тя. Отговорът дойде още преди да формулира въпроса си. Действително отдавна не се беше срещала със Смитбек. По същата причина, поради която избягваше и някогашния си наставник Фрок. А също така и Кавакита, агент Пендъргаст и останалите участници в онази операция. Ужасните спомени за нея все още бяха твърде пресни. Спомени, които, превърнали се в кошмари, продължаваха да смущават спокойния й сън. Не, достатъчно! На всичко това трябва да бъде поставена точка!

Междувременно обидата се оттече от лицето на Смитбек и то отново разцъфна в усмивка.

— Стига съм се правил на луд, за Бога! — подхвърли той. — Познаваш ме прекалено добре. Да, наистина имам практични съображения. Вероятно защото знам с какво се занимаваш по цяла нощ в проклетия музей.

Кой се е раздрънкал? — замръзна Марго, после тръсна глава и успя да се овладее. Тоя тип насреща е хитър рибар. На кукичката му със сигурност има повече стръв, отколкото иска да покаже.

— Работата е ясна — кимна тя. — Та с какво по-точно се занимавам и как разбра за него?

— Имам си източници и ти прекрасно го знаеш — сви рамене Смитбек. — Поразпитах тук-там и научих, че в четвъртък сутринта в лабораторията на музея са били докарани останките на Памела Уишър и още един, все още неидентифициран скелет. А ти и Фрок работите за полицията.

Марго не отговори.

— Не се безпокой, не го казвам, за да се самоизтъквам — добави репортерът.

— Изпих си пиенето, време е да тръгвам — изправи се Марго.

— Чакай — хвана я за китката Смитбек. — Има нещо, което бих искал да уточня. Заради отпечатъците от зъби ли ви извикаха?

Марго рязко се дръпна.

— Откъде знаеш?

На лицето на репортера се появи тържествуваща усмивка и тя си даде сметка, че я беше прекарал, при това майсторски. Въпросът му беше обикновен блъф, а тя взе, че се издаде.

Седна пак.

— Знаеш ли, че си едно мръсно копеле? — промълви тя.

— Не беше само предположение — успокоително подхвърли Смитбек. — Знам за преместването на скелетите. А ако действително си чела интервюто ми с Мефисто, щеше да знаеш за канибалството, което се шири в подземното му царство под Манхатън.

— Това не можеш да го отпечаташ, Бил — поклати глава Марго.

— Защо? Никой няма да разбере, че идва от теб.

— Друго ме тревожи! — сопна се. — Помисли малко, все още имаш време до връзването на следващия брой. Опитай да си представиш как обществеността в този град ще се възприеме подобна история. Помисли и за новата си приятелка госпожа Уишър. Тя нищо не знае. Как ще се почувства, когато научи, че дъщеря й е била не само убита и обезглавена, но и почти изядена?

За миг лицето на Смитбек се сгърчи.