— Нали чу заповедта? — изръмжа Уокси и разтърка месестия си нос. — Действай и гледай да не сгафиш нещо.

— Няма такава опасност.

Уокси сложи ръка върху рамото му.

— Няма, разбира се. Защото ако има, още утре ще заемеш длъжността младши оператор на входящия шлюз с лайната на цял Ню Йорк, които текат към пречиствателната в устието на Хъдзън.

— Оставете заплахите капитане! — нервно се засмя Дъфи и отново зачука по клавиатурата.

Уокси закрачи напред-назад под безучастния поглед на униформеното ченге, изправено до вратата.

— За колко време ще изтече водата? — не издържа в крайна сметка той.

— За около осем минути.

— Стига бе! — зяпна Уокси. — Седем милиона кубика за осем минути!

— Доколкото съм осведомен, целта на операцията е максимално силна струя, която да наводни всички тунели под Сентрал Парк, нали така?

Уокси кимна.

— Това може да стане за осем минути, при стопроцентово натоварване на системата. Разбира се, за подготовка на всички хидравлични системи ще бъдат необходими около три часа, дори малко повече. После нещата са прости — изпускаме водата от Главния резервоар, след което започваме да го пълнимотново от всички източници едновременно. По този начин нивото ще спадне минимално, но трябва да се внимава. Ако притокът рязко надвиши оттока, паркът ще се окаже наводнен, при това сериозно…

— Дано знаеш какво правиш — разтревожено го изгледа Уокси. — Искам всичко да мине гладко, според плана — никакво забавяне, никакви наводнения!

Тракането на клавишите заглъхна.

— Престанете да се притеснявате — погледна го Дъфи, вдигнал пръст над някакъв символ. — Забавяне няма да има, но дано не си промените решението, защото натисна ли тоя клавиш, нещата тръгват и дори Господ не може да ги спре. Нали разбирате, че…

— Натисни най-после шибания клавиш! — нетърпеливо нареди Уокси.

Дъфи се подчини с драматичен жест и се обърна да го погледне:

— Готово. Сега само чудо може да спре потопа. Но ако случайно не знаете, чудесата в Ню Йорк отдавна са забранени.

Взрян в купчината странни никелирани предмети, част от които имаха гумени дръжки, Дагоста взе един от тях, но миг по-късно го захвърли с открито отвращение.

— По-гадни неща едва ли съм виждал! — рече. — Възможно ли е случайно да са попаднали там?

— Винсънт, мога да те уверя, че бяха подредени върху олтара изключително внимателно, като за някакво приношение — отвърна Пендъргаст, след което стана и неспокойно закрачи напред-назад. — Тревожи ме и нещо друго. В крайна сметка Кавакита отглежда онова растение в специални аквариуми. Защо им е да го убиват, а след това и опожаряватлабораторията му? Защо ще унищожават единствения си източник на дрога? Най-големият ужас за един наркоман е да изгуби доставчика си. Ти сам каза, че си намерил останки от запалителни вещества, което потвърждава версията, че лабораторията е била опожарена умишлено.

— Може би са започнали да си отглеждат растението някъде другаде — допусна Дагоста и несъзнателно опипа джобчето на ризата си.

— Добре де, запали — предаде се Марго.

— Наистина ли? — изгледа я невярващо лейтенантът.

Тя кимна и се усмихна.

— По-изключение, но не казвай на директорката.

— Това ще бъде нашата малка тайна — ухили се Дагоста, проби върха на пурата с някакъв молив и пристъпи към прозореца. Запали, напълни дробовете си с дим и с нескрито удоволствие го издуха по посока на Сентрал Парк отвъд вдигнатото стъкло.

„Ех, защо нямам порок, който да ми носи поне половината от това удоволствие“, завистливо си помисли Марго.

— Обмислих и тази възможност — продължи разсъжденията си Пендъргаст. — Внимателно се оглеждах за някаква подземна оранжерия, но не открих такава. Подобно съоръжение изисква прясна вода и чист въздух — две неща, които са абсолютно недостъпни толкова дълбоко под земята.

Дагоста облегна лакти на перваза и изпусна нов облак дим.

— Каква бъркотия — промърмори той и кимна в южна посока. — Ако може да я види, Хорлокър сигурно ще роди няколко малки котенца!

Марго пристъпи към прозореца и погледна зеления килим на Сентрал Парк, сенчест и загадъчен в златните лъчи на залеза. Някъде отдясно долиташе приглушената какофония на множество клаксони, а откъм Арми Плаза се точеше многолюдна тълпа.

— Прилича ми на демонстрация — рече тя.

— Дяволски си права — кимна Дагоста. — И всичките тези хора са гласоподаватели.

— Надявам се, че колата на доктор Фрок не е попаднала в огромното задръстване — въздъхна младата жена. — Той мрази тълпите.