Зара и Мария легнаха в широкото двойно легло на спалнята, в която съпрузите Спиридонови бяха проспали младините си. Макар прозорците през цялата сутрин да бяха стояли отворени, в стаята все още се чувствуваше дъх на мухъл и необитавано жилище. Сега той се смесваше с благоуханието на ориган и лаванда от пижамите на девойките. В жълтеникавия полумрак на стаята блещукаха старомодни мебели и огледала в позлатени рамки. В ъгъла на малка масичка стоеше иконостас, а над съпружеското легло висеше картина, изобразяваща Амур и Психея.

Мария се беше извърнала настрана, прекарваше разбъркано през паметта си спомени от детинство и се мъчеше да заспи. Зара също се мъчеше да заспи, използувайки бръмченето на един бръмбар, който се блъскаше в стъклата на прозорците и акомпанираше сънливо разводнените й мисли. От Атина можеха да се купят разни елегантни неща. Може би щяха да срещнат изискани чужденци, предимно английски туристи, и да прекарат забавно… Сънливото бръмчене на насекомото продължаваше и в мъглата на дрямката от изпитото вино мечтите на Зара ставаха все по-неясни. Но едно бързо и нервно раздрусване на пружината я разсъни изведнъж.

Мария се повдигна от леглото и облегната върху лакътя си, запали цигара. Спомените от детинство бяха разпръснали за миг дъждовните облаци на тъгата, която от години притискаше душата й. А после внезапно, без видима Причина, облаците се бяха схлупили отново и тя усети пак предишната печал, равна и тиха като безкраен скучен простор, който отвсякъде заобикаляше живота й.

Зара познаваше тия внезапни промени на настроението й още от колежа.

— Няма ли да спиш? — попита тя.

— Не.

Гласът на Мария прозвуча враждебно. „Подозира“ — помисли Зара и мълчанието, което настъпи, й се стори непоносимо. Мария хвърли към нея изпълнен с досада поглед. За миг двете изпитаха желание да поговорят открито, но това желание се удари веднага в стената на формулите.

— Беше забавно, нали? — рече Зара.

— Кое?

— Флиртът с бата ти. („Не се преструвай“ — помисли тя.)

— Да, той има нужда от малко почивка. („Колко си мръсна!“)

— И аз помислих това.

— Но все пак двамата не трябва да прекалявате.

— Ах!… Добре, мила.

Зара се повдигна и облегната върху махагоновото табло на кревата, също запали цигара. Диалогът с думи, между които безмълвно се провираха мислите им, продължи отново.

— Мислех, че ми се сърдиш — рече Зара след малко.

— За какво? („Не симулирай чувствителност!“)

— Задето отивам с баща ти в Гърция.

— Ваша работа.

— Защо не дойдеш и ти с нас?

— Защото е горещо.

— С автомобила няма да бъде горещо.

— Добре, ще помисля. („Престани да лицемериш. Мога да дойда и да разваля всичко“)

— Аз настоявам да дойдеш, защото ми е неудобно да пътувам с татко Пиер сама.

— Ах!… Така ли? — Мария се разсмя. („Значи, търсиш параван!“)

— Да, мила!… („Само ти ли имаш право да пазиш името си?“)

— Съжалявам много… Не ми се пътува далече. („Нямам желание да се потя в горещината, за да пазя името ти.“)

— Добре тогава. — Зара напрегнато обмисляше положението. — Ако останеш тук, после можем да кажем, че си била с нас.

— На кого да кажем това?

— На всички.

Настъпи мълчание. Мария изпуши цигарата с стана от леглото и почна да се облича.

— Къде отиваш? — попита Зара.

— В ливадата. Тук е много горещо.

— Ще дойда и аз с тебе.

— О, моля те!… Остави ме сама.

Мария взе едно одеяло и излезе навън. Лъхна я миризма на тютюн, на гума и бензин. Шофьорът беше гарирал колата на сянка в градината и седнал на пейката, четеше увлекателен детективски роман, в който се описваха подвизите на един неимоверно престъпен тип от висшето общество. До него седеше младеж в износен костюм. За да отиде в ливадата, Мария трябваше да мине покрай тях. Когато наближи, шофьорът скочи и се поклони учтиво, а младежът, без да става, само едва-едва кимна с глава. Мария забеляза, че той имаше бледно, красиво и надменно лице с тъмни очи, които гледаха остро. Устните му бяха тънки, свити и техният особен израз на горчива студенина я порази. Тя почувствува нужда да се обърне, за да го види повторно, и когато направи това, погледът му, устремен в нея, стана изведнъж малко насмешлив. Това я раздразни. Стори й се, че той някак подигравателно очакваше обръщането й. — Тя ускори ленивите си крачки към ливадата и когато нагази в тревата, забрави за него.

Следобедната горещина беше почнала да намалява. От планината полъхваше прохлада, а наблизо, пенлива и бърза, шумеше реката. Тревата беше свежа, висока, избуяла й обсипана с яркожълти лютичета, по чиито цветове пълзяха калинки. Отнякъде се чу рев на магаре, който заглъхна в сънливата тишина.

Мария обиколи ливадата, търсейки сянка, и най-сетне намери удобно място под едно малко орехово дръвче близо до къщата. Тя постла одеялото и се изтегна върху него, като постави дланите си под тила. В съзнанието й изплуваха отново спомени от детинство. Бездънната синевина на небето създаваше общия фон на чувство за безкрайност, върху който се рееха прозрачни и чисти образи, размесени с тъмни сенки на досада или печал. Ето Мария като петгодишно дете, русо, пълничко, с вечно удивени очи, между купове играчки в стаята си или припкащо в ливадата под бдителното око на прислужницата. Никой не предполагаше, че това весело дете ще се превърне в меланхолична девойка, страдаща от нервно заболяване, което бавно напредваше и което лекарите не можеха или не желаеха да назоват. Ето майка й преди двадесет години, красива, нежна, и млечнобяла, преди да оглупее, преди да почне да подарява сребърни купи за конните състезания и да търси любовници между офицерите от гвардията. Ето татко Пиер в началото на своя път към богатството, енергичен и силен, преди да стане почитател на оперетните актриси и да почне да им купува апартаменти. Ето камилите, натоварени с тютюн — странни южни същества, които я пренасяха в царството на приказките, — и водачите им турци, с широки кожени пояси, с червени фесове и разноцветни чалми. Ето няколко деца приятелчета, които идваха на гости в къщи с майките си. Едно от тях беше момченце, красиво и тъжно, с парализиран крак. Слугинята го возеше в количка. После то заболя от дифтерит к умря. Мария изпитваше към него обич и нежност. Споменът от тази обич продължаваше да грее и досега в душата й като меко сияние. Образите от детинството ставаха все по-лъчисти, плуваха в някакво море от светлина и блаженство. И тогава тя заспа неусетно.