Една вечер партийното разузнаване донесе, че Варвара, след като бе устояла на мъченията, е изпратена в София. Лила мислеше дълго и напрегнато за безшумния й героизъм. Тя отдъхна, но не отслаби своята бдителност, не се свърза веднага с другарите от градския комитет. Опасността се беше само отдалечила. Лила продължаваше да очаква арестуване, но вече свикна да не се стряска, да не изпада в пристъпи на мъчителен страх. Напрежението през тези дни бе създало у нея нещо ново, което не притежаваше досега. И то бе хладната готовност за всякакви изпитания.

Когато положението се успокои малко, тя потърси връзки чрез доверени съседи с един възрастен легален другар от градския комитет. Този другар бе пенсиониран чиновник от данъчното управление и се сети да дойде сам, носейки с хамалин една тенекиена печка, която Шишко трябваше уж да поправи. Лила му предаде съобщението на областния комитет.

Възрастният другар поклати тъжно глава.

— Лошо! — рече той. — Кому бяха нужни тия съобщения сега? Заради тях стана всичко. Горе другарите се карат и си играят на изключване, а тук ние търпим поразиите от тяхната небрежност…

— Остави това сега!… — Лила разбра, че другарят от градския комитет споделяше убежденията на Задграничното бюро и на Павел. — Арестуваната другарка устоя тук, но не зная дали няма да проговори в София.

— Щом издържа тук, ще бъде твърда и в София.

— Но ако все пак ме издаде? Не е ли по-добре да премина в нелегалност навреме?

— Не!… — отвърна възрастният другар. — Ако преминеш в нелегалност, ще се обвиниш сама, а баща ти ще бъде смазан от бой… Трябва просто да издържиш опасността докрай!… Нелегалните са и без това много. Партията едва им намира квартири.

— Но ако ме арестуват?

— Няма да признаваш нищо… Това е единственият начин да спасиш себе си и нас.

Възрастният другар погледна Лила изпитателно. Синкавите й очи изразиха сурово и мълчаливо съгласие.

— Кога ще приведете в изпълнение решението за Стефан и Макс? — попита тя след малко.

— Ще видим!… — уклончиво отговори другарят от градския комитет, като се намръщи. — Макс и Стефан работят добре в града… Нещата, за които трябва да мислим сега, са по-важни от прищевките на Лукан.

— Няма прищевки на Лукан, другарю!… — остро го прекъсна Лила. — Не може да се говори така!… Има само партийна заповед, която сме длъжни да изпълним.

Възрастният другар я погледна строго. В набръчканото му лице, в посивелите вежди, в избистрените му старчески очи имаше гняв и скрито достойнство, които я накараха да се смути.

— Няма нужда да ми четеш урок!… — рече той. — Лукан не представлява цялата партия… Аз ще повторя още много пъти това. Партията съществува, преди да се роди Лукан, а аз и твоят баща сме едни от нейните основатели тук!… Така че бъди напълно спокойна за партията. Аз държа за нея повече от тебе.

Лила се изчерви.

— Очаквах от тебе други възгледи по въпросите, за които спорим — сухо добави той.

Лила се изчерви повторно.

— Заради Павел Морев ли? — попита тя гневно.

— Заради партията!… — спокойно отговори възрастният другар от градския комитет.

През следващите дни инспекторът отмени заповедта за разписване в участъка и напрежението отслабна. Работническият квартал постепенно се успокои. Отново изпъкнаха всекидневните грижи за намиране на каква да е работа, на храна и топливо. Активистите възобновиха своята дейност, която подобно на киселина разяждаше бавно, но сигурно устоите на враждебния свят. В замяна на това изчезнаха дръзките комунистически прояви в центъра на града. Останаха само дребните разправии с позиви и проявите в гимназията.

Към края на първия месец след блокадата поведението на Лила беше все още предпазливо. Тя не се срещаше с другарите от градския комитет, а само с активисти от складовете. Може би Варвара я беше издала и полицията нарочно не предприемаше нищо. Може би инспекторът употребяваше тактиката на „фюлерите“ — да мълчи и да наблюдава чрез провокаторите си хората, с които Лила най-често се срещаше. Ала и тази опасност премина. Тя се увери постепенно, че агентите не я следяха непрекъснато, а когато предприемаха това, вършеха го така тромаво, щото тя се усмихваше. Всичко това й даде смелост да отиде на явката с Йосиф, която разся последните й тревоги.

Срещата стана една зимна вечер в квартала до гарата. Духаше мразовит вятър, безлюдните улици навяваха тъга и самотност, по черното небе блещукаха ледени звезди. След като се разпознаха под светлината на една улична лампа и се увериха, че никой не ги следи, Йосиф и Лила се приближиха един към друг. Лила трепереше от студа в тънкото си палтенце, а Йосиф носеше дебела кожена шуба и калпак. Той бе агроном, работеше в Министерството на земеделието и използуваше командировките си по тези места за партийна работа, имаше едро лице с бадемовидни очи и дебели устни. Гъстата и черна брада, която бръснеше всеки ден, придаваше на бузите му металносив цвят. Той бе винаги намръщен — от страх да не го заловят и от разни служебни грижи. Лила тръгна с него.