— Вечер, при дървеното мостче, зад склада на „Никотиана“.

— На друго място срещахте ли се?

— Не.

— А какви планове имате? — Гласът на старшията стана насмешлив и зъл. — Този поплювко иска да се ожените веднага, нали?

— Ние нямаме никакви планове.

Чакъра я погледна и занемя. Той беше от старото поколение, със строги нрави, и любовта без ангажименти му се струваше подлост, с която някои безсъвестни типове използуваха глупостта на жените.

— Значи, тъй, никаквице!… — изкрещя той вън от себе си. — Ти си приела да го забавляваш като леко момиче!…

— Знаеш, че не съм… не мога да бъда леко момиче — гордо заяви тя.

— Зная само, че ходиш с просяците на града и хората ти се смеят… Поне да беше някой приличен човек, а не самохвалко и лентяй! Едва го приеха по милост в склада, а бълнува за милиони. Поплювко с поплювковците!…

Ирина наведе глава. Чакъра млъкна, доволен от въздействието на думите си. Той беше ударил дъщеря си по най-чувствителното място — гордостта. После погледна дебелия си старовремски часовник с турски циферблат и направи гримаса — беше закъснял за работа. Стана бързо, опъна сабята си и като хлопна силно вратата след себе си, излезе навън.

Майката влезе в стаята. Ирина плачеше тихо и по пълничките й мургави бузи се търкаляха сълзи. Рулото й се беше развило и косата й падаше в безпорядък върху шията. С несъзнателни движения на ръцете си тя се мъчеше да го поправи, но без да иска, с това го разваляше още повече. Изостреното й чувство за достойнство беше оскърбено до смърт от думите на Чакъра. Майката се приближи и я погали по бузата. Ирина неволно целуна ръката й. Стори й се, че в тази нежна милувка, в тази загрубяла, но топла ръка имаше дълбоко съчувствие и разбиране, което не беше подозирала досега. Майката се наведе над нея, улови я за брадичката и кротко извърна лицето й към себе си.

— Кажи ми всичко!… Случило ли се е нещо?

Ирина разбра въпроса и отговори твърдо:

— Не, бъди спокойна… Нищо не се е случило.

Тя усети целувката върху челото си и неволно, с дълбокия инстинкт от детинство, скри лице в гърдите на майка си. От топлината им се излъчваше чувство за сигурност, нещо прекрасно, мило и нежно, което я накара да се разхлипа още по-силно.

— Имате ли някакви намерения?

— Не сме говорили нищо определено досега… Аз трябва да свърша университета, а той иска да се издигне… да спечели много пари.

— Всеки иска това. Но дали ще може?

— Аз зная… напълно сигурна съм, че може.

Майката въздъхна загрижено.

— Каква заплата получава сега?

— Хиляда и двеста лева.

— Малко. Няма да стигне дори за него.

— О, не гледай какво получава сега!… Главният експерт на „Източни тютюни“ му предлага дванадесет хиляди месечно в централата.

Майката се усмихна снизходително:

— Той ли ти каза това?

— Да. Но той има причини да не напуска „Никотиана“. Ти не знаеш… не разбираш какво е тютюнът.

Майката погледна замислено към прозореца и въздъхна пак. В паметта й изникна миналото, когато работеше в складовете на „Никотиана“ и „Родопски тютюн“. Спомни си кафявия прах, който през безкрайния работен ден се наслояваше в дробовете й. Спомни си отровната миризма, която замайваше главата, убиваше свежестта на бузите и сякаш изсмукваше кръвта от тялото. Спомни си дните на стачки, когато полицията разтурваше събранията и безмилостно гонеше работниците с палки и бичове. Господи, колко отвратително й се струваше това сега!… Но практичният усет на майката, която обмисляше бъдещето на дъщеря си, я накара да си спомни също така и главоломното забогатяване на няколко души, които бяха започнали с тютюна от нищо и на които преди години Чакъра даваше пари назаем да се нахранят в гостилницата. Това бяха хора хитри, безогледни, ала все пак способни и енергични. А нима Рединготчето, чийто баща-повлекан беше известен на целия град, имаше тия качества? Можеше ли да стане нещо повече от истифчибашия, от обикновен майстор? Та нима Ирина беше за човек като него? Не, не!… Майката я притисна към себе си и произнесе решително:

— Ти трябва да го забравиш сега… Нека се издигне и спечели пари, а после ще видим.

Ирина я погледна с пламъче на враждебност, после тъжно наведе глада. Нима една ограничена и неука жена можеше да каже друго нещо!

— Баща ти по никой начин не ще позволи да се срещаш повече с него — продължи майката. — Помисли си добре!… Ако не разбереш това, може да се разсърди и да не те изпрати да учиш в София.

— Остави ме!… — внезапно избухна Ирина. — Ако направи това, ще му работя като Динко на нивата… Той не заслужава да има друга дъщеря.

Тя се прибра в стаичката си отново заплака горчиво, понеже в дъното на душата си съзнаваше, че упрекът на баща й беше справедлив. Нещо липсваше в отношенията й с Борис, нещо ги разделяше един от друг, нещо правеше връзката им несигурна и случайна. Ирина искаше да повярва в неговите планове, в неговия мираж, но не можеше и понякога се съмняваше дори в истинността на дребните факти, които й съобщаваше. Имаше ли смисъл да остава в „Никотиана“, ако главният експерт на „Източни тютюни“ му предлага наистина дванадесет хиляди лева в централата? Защо всички хора му се струваха глупци, които може да надхитри? Толкова ли лесно се печелят милиони? Той беше преуморен, отслабнал и жълт, кашляше остро от тютюневия прах, но бълнуваше непрестанно за плановете си, измисляше невероятни съчетания за възможности, основаваше грамадни предприятия с филиали в чужбина. И всичко това го караше още повече да прилича на болен от треска златотърсач, на побъркан иманяр, на нищожен и жалък бедняк, който ще прекара целия си живот в търсене на средство да спечели пари, без да постигне нищо. Какво означаваха парите за него? Може би нещо, което сам не съзнаваше и нямаше нищо общо с обикновената им употреба, но което го привличаше неотразимо, тъй като беше свързано с власт над хората и отмъщение за бедността. Дори когато я целуваше, студените му очи оставаха устремени в това далечно нещо, което го откъсваше от живота, от любовта.