Прислужницата пак кимна с глава и тръгна безшумно по стълбите. Борис се обърна към Ирина:

— Ела да пием нещо.

След това тръгна напред, като палеше лампите една подир друга. Пред очите на Ирина светнаха последователно обширният хол, голямата и дълга трапезария за гости, един салон, зимната градина… Скритото осветление, лъскавите геометрични повърхности от акажу, коприна и кадифе с хармонично съчетани цветове придаваха на цялата обстановка нещо приказно.

Значи, този невиждан, ослепителен разкош му беше донесла Мария!… Изведнъж Ирина се почувствува потисната и смазана, сякаш се беше изправила внезапно пред пропастта, която разделяше два свята. От едната страна стояха неизмеримата материална мощ на парите и хората, които ги трупаха, а от другата — сивият труд, послушното търпение на хиляди нищожни, самодоволни, залисани в глупостта си човечета, които намираха съдбата си за естествена и служеха безропотно. Сега тя почувствува изведнъж, че баща й, полицаите, всички чиновници, всички разпенени студенти от корпорациите със смешни хунски имена, цялата потънала в самодоволство и бръщолевене средна класа бяха такива нищожни и глупави човечета, които работеха покорно за хората, живеещи в подобни къщи. Ирина беше също едно от тия глупави и послушни човечета и макар да не работеше още за олигархиите, щеше да прави това в бъдеще и да понася безмълвно властта им. Тя си спомни как една вечер през детинството й баща й се прибра в къщи с превързана глава, ударен с камък от стачници; как Баташки миналата есен шкартираше четиридесет на сто от тютюна на производителите; как Мария й беше отнела Борис… Защо тази къща я изпълваше с такава потиснатост? Може би смущението, глухото недоволство, които изпитваше, идеха от завистта? Не, не беше завист. Никому не завиждаше тя и никаква ясна мисъл, никаква определена омраза не изпитваше сега. Но Ирина съзираше смътно как в този смазващ и погълнал милиони разкош, по тия килими, вази и мебели от акажу, по кадифетата и атлазите струеше потта на бедни селяни и туберкулозни работници.

Тя вървеше подир Борис, стараейки се да задуши, да не издаде тъжното си озлобено чувство срещу някаква несправедливост, с което я изпълваше тази къща. „Сигурно завиждам“ — пак помисли тя с упрек към себе си, но после отново съзна, че това не беше завист, а само неопределен бунт срещу много неща, на които не беше обръщала внимание досега. Най-сетне те стигнаха до дъното на хола при един изящен бюфет. До него имаше масичка за пушене, заобиколена с кресла.

Борис извади от бюфета бутилка коняк и две чаши.

— Аз не мога да пия повече — каза Ирина.

Тя бе се овладяла напълно и гласът й прозвуча естествено.

— Искам да глътна няколко чашки — произнесе той. — Тази вечер съм много напрегнат.

— Ти не трябва да свикваш с това — каза тя.

— Да, не трябва!… — съгласи се той разсеяно, като изпи две чашки една след друга. — Впрочем аз пия рядко.

Ирина съзна с облекчение, че той беше уморен или погълнат от мисълта за Мария, та не се интересуваше от впечатлението, което й правеше обстановката. Борис запали цигара, след това я остави върху пепелницата и си наля още една чашка коняк.

— Ще бъде страшно за тебе, ако се научиш да пиеш — повторно забеляза тя.

— Какво?… Да пия ли?… — Гласът му прозвуча изкуствено н неуверено. — Бъди спокойна!… Аз никога няма да злоупотребявам с това. Работата ме поглъща напълно.

Но Ирина разбра, че той вече злоупотребяваше, защото в ресторанта също беше изпил няколко чашки. Може би към това го тикаше безумното напрежение в живота му. После той дойде при нея, наведе се бързо и я целуна. Няколко секунди устните им останаха слети, след това тя го отблъсна леко, защото мястото, на което седяха, беше открито и всеки миг някой можеше да ги види. Но когато се отделиха, и двамата съзнаха, че часовете при параклиса никога нямаше да се върнат и че през тия три години много нещо беше изчезнало от любовта, от младостта и от душите им.

— Сега трябва да имаш пълно доверие в мене — произнесе той, сякаш искаше да заличи това, което бяха съзнали.

— Няма значение — отговори тя бързо. — Няма никакво значение какво ще стане след тази вечер.

От втория етаж се чу скърцане на врата. Ирина и Борис погледнаха бързо към стълбата.

По стъпалата й слизаше Мария.

В първия миг Ирина изпита злорадство, после смущение, след това уплаха и най-сетне чувство на физически страх и желание да побегне. Но тя се окопити, не мръдна и с върховно напрежение продължи да гледа страшния призрак, който идеше отгоре. Значи, това беше жената, която й бе отнела Борис, която я бе накарала да изпита толкова ревност, толкова мъки и горчивина!… Значи, това беше господарката на тази къща и това богатство, единствената наследница на „Никотиана“, чудното и елегантно същество с опалов блясък, което бе поразило Ирина преди пет месеца в бара!… Сега Мария носеше замърсен пеньоар от дебела розова коприна, под който стърчеха грозно ъглите на измършавялото й като скелет тяло. Лицето й наподобяваше пожълтял и смачкан пергамент — тъй дълбоки бяха бръчките върху него, — а оредялата й, почти окапала коса му придаваше някаква ужасна прилика с лице на мъртвец, излязъл от гроба. Секунда подир това Ирина различи кухия блясък в очите й — трагични очи без мисъл и съзнание, безумни очи, у които липсата на израз засилваше поразително глупостта на идиотската и самодоволна усмивка върху лицето и вдървеността на тялото, изпънато в поза на надменно величие. Ужасното видение слизаше по стъпалата с отсечени движения, а след него вървеше прислужницата с тревожно разперени ръце, сякаш следеше дете или някаква механизирана кукла, която всеки миг можеше да падне.

— Защо я пускаш да слиза долу необлечена? — строго попита Борис.

— Защото щеше да получи припадък — с досада отвърна прислужницата. — Тя мисли, че госпожицата е дошла да изслуша концерта й.

Ирина бавно извърна ужасеното си лице към Борис.

— Виждаш ли? — произнесе той хладно.

Тя изведнъж разбра всичко. Сега пред нея стоеше не омразна съперница, а само един автомат без мисъл и съзнание. Безупречната отмерена Мария, зад която сияеше златото на „Никотиана“, се беше превърнала в окаяна човешка развалина. Меланхоличното спокойствие на лицето й бе сторило място на тъпа, маниакална усмивка. Умните, студени и печални очи, които по-рано Ирина мразеше, защото в тях имаше нещо, което можеше да привлече Борис извън парите, сега гледаха с умствената слепота на същество, което не виждаше, не чуваше, не разбираше смисъла на нищо.

Все тъй изправена, с вирната нагоре глава, лудата се спря внезапно и с жалка поза на величие погледна Ирина. Борис седна уморено на едно кресло в хола.

— Мария, познаваш ли госпожицата? — глухо попита той.

— Познавам всички арменци в Пера — важно отговори болната. После кимна с глава и добави надменно: — Седнете!… Ще ви изсвиря концерта.

— Какъв концерт? — попита Борис.

— Концентриран концерт — произнесе болната. — За арменци.

Борис извърна глава към Ирина. Върху лицето му се появи усмивка, чиято хладна, насмешлива безчувственост й се стори непоносима.

— Ти слушала ли си такъв концерт? — попита той.

— Не — сериозно отговори Ирина. Тя се обърна към лудата:

— Спомняте ли си къде сме се виждали?

Мария като че разбра въпроса и за миг високомерната и замръзнала гримаса на лицето й стори място на глупешко учудване. Някъде в периферията, в здрача на съзнанието й, пропит със завист и възхищение, плуваше споменът за това красиво матово лице с кафени очи. Но този спомен се блъскаше и скачаше безпомощно с разбити останки от други спомени, с безредни асоциации и отломки от предишното й съзнание. Болната продължаваше да мига безпомощно, съзнавайки смътно неспособността си да разсъждава, и това я изпълваше със също такъв смътен срам, с гняв и болка, които се стараеше да прикрие. После изведнъж споменът за Ирина се блъсна и закачи неочаквано с един все още запазен блок от представи в паметта й. Съзнанието за безпомощност изчезна и тя каза самоуверено, като напълно здрав човек: