— Джордж, нещо беше там с мен.

Един пазач в далечния край на залата я беше забелязал и се приближаваше към нея.

— Какво искаш да кажеш с думата „нещо“?

— Тъкмо това!

Внезапно изпита усещането, че отново е там вътре, застанала до ужасяващата статуетка. Усети горчивия вкус на ужас в устата си.

— Хей, престани да крещиш! — обади се Мориарти. — Виж какво, да отидем в „Кокалите“ и да поговорим. Така или иначе и двамата трябва да сме вън от музея. Чувам какво ми казваш, но не го разбирам.

Барът „Кокалите“, както го наричаха всички служители на музея, беше известен на местните жители като „Каменната ласка“. Невпечатляващата му с нищо фасада беше сгушена между две огромни, богато украсени сгради на Седемдесет и втора улица точно срещу южния вход на музея. За разлика от другите обрасли с папрат барове в Горен Уест Сайд, в „Каменната ласка“ не сервираха заешка глава и ароматизирана минерална вода, но човек можеше да си поръча домашна франзела с месо и кана „Харп“ за десет долара.

Служителите на музея го наричаха „Кокалите“, защото съдържателят му Бойлан беше приковал и провесил огромно количество кости навсякъде по стените и във всяко свободно ъгълче. По стените бяха прикрепени невъобразимо количество бедра и пищяли от слонова кост, подредени в спретнати редички като бамбукови рогозки. Целият таван беше покрит с причудливо аранжирани мозайки от кости от стъпала, лопатки и коленни капачета. От всяко възможно кътче надничаха черепи на странни бозайници. Беше пълна мистерия откъде се е снабдил с всички тези кокалаци и някои твърдяха, че нощем нахълтвал в музея.

— Носят ми ги хората — отвръщаше Бойлан, повдигайки рамене.

Естествено беше местенцето да е предпочитано свърталище за служителите на музея.

„Кокалите“ беше претъпкан и двамата трябваше да се промъкнат през тълпата до едно празно сепаре. Марго огледа наоколо и забеляза няколко служители, а между тях и Бил Смитбек. Писателят беше седнал на бара и оживено разговаряше със стройна руса жена.

— Така — извиси глас над шумотевицата Мориарти. — Какво ми разправяше по телефона? Не съм сигурен, че ми стана ясно.

Марго пое дълбоко въздух.

— Слязох в изложбата, за да ти дам разпечатката. Беше тъмно. Вътре имаше нещо. Следеше ме. Преследваше ме.

— Пак същата дума „нещо“. Защо я използваш?

Марго нетърпеливо тръсна глава.

— Не ме карай да обяснявам. Чух шумолене. Като от приглушени стъпки. Бяха така безшумни, така спотайващи се, че аз… — Тя присви рамене, търсейки точните думи. — А и тази странна миризма. Беше ужасяващо.

— Виж, Марго…

В този момент пристигна келнерката и двамата си поръчаха питиета.

— Предназначението на тази изложба е да те полазят тръпки. Ти самата ми каза, че Фрок и някои други я смятат за прекалено сензационна. Мога да си представя какво си преживяла, заключена сама в тъмното…

— С други думи, просто съм си го представила — разсмя се унило Марго. — Нямаш представа как ми се иска да е така.

Питиетата пристигнаха — светла бира за нея и халба „Гинес“ за Мориарти със сантиметър гъста пяна. Той отпи малка глътка и продължи:

— След тези убийства и всички слухове… Сигурно бих реагирал по същия начин.

Вече поуспокоена, Марго попита неуверено:

— Джордж, тази статуетка на котога в изложбата…

— Мбун? Какво за нея?

— Предните й крака са с по три нокътя.

Мориарти остана доволен от бирата си.

— Знам. Великолепно произведение на скулптурата. Една от кулминациите на изложбата. Разбира се, макар да ми е неприятно да го призная, предполагам, че е най-привлекателна заради свързаното с нея проклятие.

Марго също отпи от бирата.

— Джордж, искам да ми разкажеш, колкото е възможно по-подробно всичко, което знаеш за това проклятие.

Над шумните разговори се извиси нечий вик. Марго погледна нагоре и видя Смитбек да изниква от задимения полумрак, помъкнал цял куп бележници. Косата му стърчеше във всевъзможни посоки. Жената, с която разговаряше на бара, беше изчезнала.

— Среща на прокудените — възкликна той. — Този полицейски час е голям тормоз. Господ да ме пази от полицаи и шефове на връзките с обществеността.

Без никой да го е канил, той тръсна бележниците си върху масата и се настани до Марго.

— Чух, че полицаите се канят да разпитат всеки, който работи в района на убийствата — каза той. — Това означава и теб, Марго.