— Какво ли прави в момента Пендергаст? — обърна се към друг от агентите си Кофи.

Беше доволен, че южнякът не му се пречка в момента, но мисълта, че може да се мотае незабелязан наоколо, го изнервяше.

— Не съм го виждал — отговори агентът. — Да проверя ли в командния пункт?

— Неее — провлачи Кофи. — Добре че го няма. Така е по-спокойно.

Радиото на Д’Агоста изсъска.

„Тук Уолдън. Вижте, имаме нужда от малко подкрепа. На пазачите им е трудно да удържат потока. Прекалено много народ.“

— Къде е Спенсър? Трябва да е там някъде. Нека блокира входа и да пуска хората да излизат, но да не влизат, докато ти и пазачите от музея подредите колона. Тълпата трябва да бъде укротена.

„Да, сър.“

Изложбата все по-бързо се пълнеше с народ. Бяха изминали вече двайсет минути и Райт и кметът бяха стигнали близо до заключения заден изход. В началото се бяха придвижвали бързо из централните зали, подминавайки страничните коридори, но сега Райт беше спрял пред един експонат, за да обясни нещо на кмета, и хората ги подминаваха, навлизайки към най-отдалечените кътчета.

— Стойте най-отпред — съобщи Д’Агоста на Бейли и Макнит, които бяха в първите редици.

Избърза напред и огледа мимоходом две странични ниши. „Изложба на призраци“ — мина му през ума. Изключително изтънчена къща на призраците с всички екстри. Сумрачното осветление например. Но не чак толкова сумрачно, за да не пропуснеш някои зловещи детайли. Като онова конгоанско изображение с опулени очи и разкъсан от остри нокти торс. Или тази мумия тук, поставена права във витрината и нашарена с ивици шурнала кръв. „Тук вече са се престарали!“

Тълпата продължаваше да се пръска във всички посоки и той се мушна в следващата редица от ниши. Всичко беше чисто.

— Уолдън, как се справяш? — попита по станцията Д’Агоста.

„Лейтенант, не мога да открия Спенсър. Не го виждам наоколо, а и не мога да оставя входа, за да го търся при цялата тази тълпа тук.“

— Мамка му! Добре, ще се обадя на Дроган и Фрейзър да ти помогнат.

Д’Агоста се свърза с едната от двете цивилни групи, които следяха тържеството.

— Дроган, чуваш ли ме?

Последва пауза.

„Да, лейтенант.“

— Искам двамата с Фрейзър да помогнете на Уолдън на входа на изложбата.

„Десет-четири.“

Огледа наоколо. Още мумии, но нито една обляна с кръв.

И в този миг замръзна. „Мумиите не кървят!“

Обърна се и започна да си проправя път обратно през нетърпеливите редици от зяпачи. Сигурно беше отвратителна идея на някой от уредниците. Част от шоуто.

Но трябваше да се увери със собствените си очи.

Около витрината — както и около всички останали — се беше струпала навалица. Д’Агоста си проправи път през тълпата и погледна етикета: „Погребение на анасази от Пещерата на мумиите, Каньон на смъртта, Аризона.“

Ивиците засъхнала кръв върху главата и гърдите на мумията изглеждаха така, сякаш бяха изтекли отгоре. Опитвайки се да остане незабелязан, той се доближи плътно до витрината и погледна нагоре.

Капакът над главата на мумията зееше отворен и се виждаха кръстосващите тавана паропроводи и канализационни тръби. От ръба на витрината висеше ръка с часовник и син ръкав. На върха на средния пръст висеше капка съсирена кръв.

Д’Агоста се дръпна в един ъгъл, огледа се и припряно заговори по радиото.

— Д’Агоста до командния пункт.

„Тук Гарсия, лейтенант.“

— Гарсия, при мен има труп. Трябва да изкараме всички навън. Ако го забележат и се паникьосат, загубени сме.

„Господи!“ — изпъшка Гарсия.

— Свържи се с Уолдън и пазачите. Никой друг да не бъде допускан в изложбата. Разбра ли ме? Искам Небесната зала да се опразни, в случай че настъпи паническо бягство. Направи всичко възможно всички да излязат, но без паника. Сега ме свържи с Кофи.

„Прието.“

Д’Агоста се заоглежда в опит да открие Иполито. Станцията му изпищя.

„Кофи е. Какво има, по дяволите, Д’Агоста?“

— Видях труп. Лежи над една от витрините. Засега съм го забелязал само аз, но всеки момент нещата може да се променят. Трябва да изведем целия народ навън, докато не е станало късно.

Тъкмо се канеше да продължи и чу нечий глас да се извисява над мърморенето на тълпата:

— Тази кръв изглежда толкова истинска!

— Там горе виждам ръка — добави друг.

Две жени заотстъпваха назад, гледайки нагоре.

— Това е труп! — извика едната.