Тя се спря като ударена от гръм.

— Прехвърляне на доказателствен материал? Доказателствата, които събрахме, бяха през цялото време на разположение.

Кофи кръстоса дебелите си като пънове крака.

— Ще поемем контрола по разследването, капитане.

Последва момент на шокирана тишина.

— Нямате правомощия за това — произнесе Хейуърд.

— Това е случаят на капитан Хейуърд — намеси се Сингълтън и се обърна към комисаря. Гласът му бе тих, но твърд. — Занимава се с него денонощно. Тя е тази, която откри връзката между убийствата във Вашингтон и Ню Орлиънс. Тя разследва доказателствата и отново тя ги свърза с Пендъргаст. Освен това убийството не е федерално престъпление.

Рокър въздъхна.

— Знам всичко това, но…

— Нека обясня — каза Кофи като махна с ръка на Рокър. — Престъпникът е агент на ФБР, една от жертвите е агент на ФБР, случаят надхвърля границите на щата, а заподозреният избяга от вашата юрисдикция. Край на разговора.

— Агент Кофи е прав — каза Рокър. — Случаят е техен. Ние, разбира се, ще бъдем под ръка, за да помогнем с каквото…

— Не разполагаме с достатъчно време да говорим празни приказки — заяви Рабинър. — Да се захващаме с подробностите около трансфера на доказателствата.

Хейуърд погледна Сингълтън. Лицето му се беше зачервило.

— Ако не беше капитан Хейуърд — започна той, — нямаше да има никакво преследване.

— И ние сме горди като пуяци от работата на капитан Хейуърд — подсмихна се Кофи. — Но важното е, че това повече не е работа на НПУ.

— Просто им дайте това, което им трябва, моля ви, капитане — каза комисарят с нотка на раздразнение.

Хейуърд вдигна очи към него и разбра, че е страшно ядосан от това развитие на нещата, но е безсилен да го спре.

Трябваше да го предвиди. Намесеха ли се веднъж федералните, не пускаха, а на всичкото отгоре този Кофи изглежда изпитваше лична ненавист към Пендъргаст. Господ да им е на помощ и на двамата с Д’Агоста, когато агентите най-сетне успееха да се докопат до тях.

Хейуърд знаеше, че трябва да се чувства вбесена от всичко това. Но през вцепенението чувстваше единствено надигащата се умора. Умора, както и отвращение, толкова силно, че просто не би могла да издържи дори минута повече в една стая с Кофи. Затова тя рязко се изправи.

— Добре — произнесе Хейуърд кратко. — Ще дам ход на процедурата. Ще си получите доказателствата веднага щом необходимите документи бъдат подписани. Нещо друго?

— Капитане? — погледна я Рокър. — Много съм ви благодарен за отличната работа.

Тя кимна, обърна се и напусна стаята.

Забърза се към асансьора с наведена глава и учестено дишане. Изведнъж телефонът й иззвъня.

Тя зачака дишането й да се успокои. След минута-две телефонът иззвъня отново.

Този път вдигна.

— Хейуърд.

— Лора? — долетя гласът. — Аз съм, Вини.

Усети сърцето й да се качва в гърлото.

— Винсънт, за бога. Какво, по дяволите…?

— Моля те, просто ме изслушай. Трябва да ти кажа нещо много важно.

Хейуърд дълбоко си пое дъх.

— Слушам.

Д’Агоста последва Пендъргаст в новата метростанция „Пенсилвания“, която за неин срам, не бе почти нищо повече от един ескалатор в сянката на Медисън Скуеър Гардън. Беше тиха вечер, един съвсем обикновен вторник и в такъв късен час мястото бе почти безлюдно, като изключим няколкото бездомници и един мъж, който раздаваше брошурки със свои стихотворения. Двамата се спуснаха по ескалатора към перона, след това взеха друг, който водеше още по-надолу, до нивото на релсите.

Д’Агоста мрачно установи, че са се запътили към жп линия №13.

Пендъргаст не бе казал почти нищо през последния половин час. Докато насроченото време наближаваше — докато наближаваше да видят Виола и, разбира се, Диоген — агентът ставаше все по-несловоохотлив и затворен.

Нямаше почти никого, освен няколко работници по поддръжката, които метяха боклука, и двама полицаи от охраната, които си говореха тихо и духаха чаши с кафе. Пендъргаст се отправи към отсрещния край на платформата, където релсите се губеха в един тъмен тунел.

— Бъди готов — промърмори той, докато сребристите му очи оглеждаха наоколо.

Изчакаха малко. Двете ченгета се обърнаха и поеха към будката за охраната.

— Сега! — изсъска Пендъргаст.

Скочиха леко на самите релси и се затичаха към мрака. Д’Агоста хвърли поглед назад към смаляващата се платформа, за да се увери, че никой не ги е забелязал.

Тук под земята бе по-топло, все пак над температурата на замръзване, но студът бе много по-влажен и сякаш без усилие се врязваше през задигнатото от Д’Агоста спортно яке. След още минута тичане Пендъргаст спря, бръкна в джоба си и извади фенерче.