На Макфарлън му се стори, че усети в тона му нотка на нетърпеливо очакване.

— Побързай, човече! — извика Лойд.

Един от работниците дотича, като развиваше по пътя си сноп тънък маркуч. Глин сам взе струйника, насочи го към покрития с кал метеорит и натисна спусъка. В продължение на няколко секунди не се чуваше нищо друго, освен тихото съскане на водата, която отмиваше последната кал от повърхността.

След това Глин спря струйника. Водата се оттече от оголената повърхност на метеорита. Внезапно цялата група бе обхваната от пълна парализа, поразена от електрическия миг на очакването.

А после се чу шум от изтърваната по невнимание бутилка, която тупна на влажната земя със силен тъп звук.

Палмър Лойд стоеше на ръба на прецизния изкоп в земята, приковал очи в голата повърхност на метеорита. В един миг съзнанието му блокира напълно от удивителната гледка. А след това отново дойде на себе си: усети как кръвта пулсира в слепоочията му, как гърдите му се изпълват с въздух — студеният въздух, който вледеняваше носа и бузите му. Ала непреодолимата изненада си оставаше все така силна. Той го гледаше, виждаше го, ала не можеше да повярва.

— Досущ като „Марго“-то — прошепна той и гласът му се изгуби в снежния простор.

Тишината край него бе пълна. Всички бяха онемели от потреса.

Лойд бе ходил на поклонение на всички най-големи железни метеорити в света — Хоба, Анигито, Уиламете, Жената. Въпреки големите различия във формата им, всички те имаха една и съща, издупчена като от шарка, кафеникавочерна повърхност. Всички железни метеорити си приличаха.

Но този тук беше ален.Но не, помисли си той, след като възвърна способността да мисли по-бързо: определението „ален“ не бе справедливо. Той притежаваше дълбокия, чист кадифен цвят на червен халцедон, дори беше по-богат. Всъщност това бе точно цветът на хубаво вино бордо, като онова в пестеливите чашки „Шато Марго“, с които трябваше да се задоволява на борда на „Ролвааг“.

Един глас се извиси над шокиращата тишина. В него се усещаше властна нотка и Лойд разбра, че принадлежеше на Глин.

— Искам всички да се отдръпнат от изкопа, моля.

Лойд инстинктивно усети, че никой не помръдна.

— Отстъпете назад — повтори по-остро Глин.

Този път плътният кръг от зрители се дръпна неохотно с няколко стъпки назад. След като сенките се оттеглиха, слънцето проби през тълпата и освети изкопа. Лойд още веднъж усети как дъхът му секва. На слънцето метеоритът разкри копринено-металната си повърхност, която не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на злато. Също като златото аленият метал изглежда събираше и поглъщаше заобикалящата го светлина, светът около него помрачняваше, а той самият излъчваше приказен вътрешен ореол. Беше не само красиво, но и неизказано необикновено. И това бе негово.

Усети как го обзема неочаквана и огромна радост: от това удивително нещо, което лежеше в нозете му и от не по-малко удивителната траектория на живота му, която му бе дала възможността да го открие. Да пренесе най-големия метеорит в човешката история в музей винаги е било голяма цел. Ала сега залогът бе станал по-голям. Не беше никак случайно, че точно той — може би единственият човек на света с въображение и с ресурси — се озова тук, в този час и на това място, взрян в този очарователен предмет.

— Мистър Лойд — чу гласа на Глин. — Казах да се отдръпнете.

Вместо да стори това, Лойд се наведе.

Глин повиши тон:

— Палмър, не го прави!

Ала Лойд вече бе скочил в изкопа и краката му се приземиха точно върху повърхността на метеорита. Той веднага падна на колене, погали с връхчетата на пръстите на ръкавицата си леко вълнистата, но гладка метална повърхност. Следвайки импулса си, той се наведе и допря буза до нея.

Горе се бе възцарила кратка тишина.

— Как е на пипане? — чу да пита Макфарлън.

— Студен — отвърна Лойд и се изправи в седнало положение.

Усещаше потреперването в гласа си, усети как сълзите замръзваха по вкочанените му бузи.

— Много е студен.

Макфарлън се бе вторачил в лаптопа, който държеше на коленете си. Курсорът мигаше укорително от почти празния екран. Въздъхна и се размърда на металния си сгъваем стол, опитвайки се да заеме по-удобно положение. Единственият прозорец на „интендантството“ блестеше заскрежено, а през стените се чуваше воят на вятъра. Навън ясното време бе заменено от снеговалеж. Но вътре в бараката печката с въглища излъчваше чудесна, силна топлина.

Макфарлън зададе с мишката команда, след това изруга и затвори лаптопа. Принтерът на съседната маса замърка тихо. Той отново се размърда неспокойно. Още веднъж си припомни всички събития от сутринта. Мигът на изпълнената с благоговение тишина, Лойд, който импулсивно скочи в изкопа, Глин, който го извика с малкото му име — за първи път, доколкото Макфарлън можеше да си спомни. Триумфалното кръщене, водопадът от въпроси, който последва. И накрая — онова, което засенчваше всичко друго — смазващото чувство на недоумение. Почувства как не можеше да си поеме въздух, не можеше да диша.