— Гилермо! … Viva el anarquismo! …

— Viva! … — отговори червенокосият, като се огъна под удара на тежката лапа, която се стовари върху рамото му.

— Харесва ли ти тук?

— Ох! … Разбира се!

— Виното не е лошо, а?

— Ох! … Чудесно е!

— А как ти се струват дамите отсреща?

Макар да бе пиян, Карлито се засрами от въпроса, който му зададоха. Виж, от жени той не разбираше… Той можеше да крещи на митинг, да се бие с фалангисти, да стреля от барикади и даже да държи реч, но жените винаги го смущаваха. Пък и пари трябваха за тях, а надницата му едва стигаше да изхранва братовите си деца. Той беше само танцувал с няколко работнички на забави в клуба на комунистите и това бе всичко!

— Бива си ги, а? — каза червенокосият, като цъкна с език.

Карлито хвърли нерешителен поглед към дамите, но веднага срамежливо наведе глава. Наистина, Гилермо имаше право. Такива жени човек виждаше рядко. Те бяха фини, бели, руси, ослепително красиви. Но нима тия жени са да бъдат гледани от работници? Те са за богатите. Впрочем Карлито си харесваше повече испанките. Какви другарки бе виждал той по митингите на „Пуерта дел Сол“ в Мадрид! … Имаше особено две от Бадахос! Но пак липсата на пари и смущението, което го обземаше, му пречеха да завърже приятелство. Не разбираше той от жени и това си е. Виж, когато трябваше да се барикадира срещу полицията, да изложи на опасност живота си заради идеята, Карлито не се смущаваше, това знаеха всички.

— Я гледай!… Пълничката ти се усмихва!… — каза Гилермо.

Карлито се засрами още веднъж. Ами, усмихва се!… Все пак той провери, като хвърли нов, бегъл поглед към чужденката. Да, тя наистина се усмихваше. Ако добрият Карлито знаеше колко неверни могат да бъдат усмивките на благородните сеньори, може би нямаше да се развълнува до такава степен. В тоя момент Клара весело коментираше с Мюрие смешните и целомъдрени рефлекси у работника. Впрочем тя имаше и навика да се усмихва винаги когато забелязваше, че я гледат мъже.

— Ти танцувал ли си с благородни сеньори? — внезапно попита червенокосият.

— Не, разбира се! — обидно отвърна Карлито.

Въпросът на Гилермо му се стори глупав и оскърбителен. Все едно да го питаха: „Ти поддържаш ли връзки с плутократи?“

— Защо не я поканиш за танц? — безразлично попита Гилермо, сякаш ако Карлито направеше това, щеше да бъде съвсем обикновено нещо.

— Hombre! … За танци ли сме тръгнали? — правдиво забеляза Карлито.

— Че защо? Само ще въртим чуковете ли?

— Остави!… Аз не съм по тая част.

— Глупчо!… Погледни как ти се хили! Само чака да я поканиш!

Карлито пак зърна сеньората и пак видя, че тя гледаше към него и му се усмихваше, но сега някак подигравателно… Така си е! Жените винаги ще му се смеят, задето се стеснява. И Карлито се почувствува оскърбен. Какво, да не е някой чирак?

— Хайде, ставай! — насърчи го Гилермо.

Карлито се поколеба. Как, само ще му се смеят ли? Нека другарите видят, че не се бои от жените и че даже се решава да покани за танц една благородна сеньора. Но все пак Карлито не се решаваше. Нещо му подсказваше смътно, че моментът и обстановката не подхождаха да показва смелостта си.

— Изглежда, че се боиш от плутократите? — презрително забеляза червенокосият.

Да се бои от плутократите ли? … Карлито на свой ред погледна подигравателно другаря си. Ей сега ще види! Осени го суетното доволство как след танца другарите му щяха да кажат: „Браво, Карлито!… Не се смути да поканиш една благородна сеньора!“ Разбира се, той нямаше никакви непочтени намерения спрямо сеньората, например да я притисне или отегчава с блудкави любезности. Той искаше само да докаже пред нея и пред другарите си, че не е свенлив като чирак, като селско кюре и не се смущава от плутократите.

И Карлито се изправи самоуверено. С твърди стъпки той се отправи към масата на чужденците и застана пред сеньората. Поклонът му бе изискан като на кино. Би ли желала сеньората да танцува с него този фокстрот? Той беше напълно сигурен в съгласието й. Но сеньората не мръдна. Сините й кукленски очи го гледаха студено. Предишната усмивка бе изчезнала от лицето й. Нима ще откаже? Карлито се изчерви от срам и смущение. Той остана така няколко секунди съвсем забъркан и после безпомощно погледна другата сеньора със зелените очи. Карамба!… Той беше сгрешил! Трябваше да покани тази сеньора, а не синеоката. Отблизо Карлито видя, че тя бе много по-красива от оная, към която го насочи Гилермо, не изглеждаше никак надменна и в тоя момент му се усмихваше весело. Но не можеше да се обърне към нея, след като бе поканил вече първата. И Карлито продължаваше да стои все тъй забъркан пред масата на чужденците.

— Попитай господата!… — подсказа му на испански сеньората със зелените очи.

Вярно, хей! … Карлито беше забравил да поиска позволение от господата. Ама че е дебелак!… Та това му е първото условие, което спазваха и другарите му, когато канеха непознати девойки по работническите вечеринки. Кани ли се току-тъй! … И Карлито смотолевено изпълни салонния протокол.

— Какво иска този идиот? — попита Джек. — Иска позволението да танцува с Клара — весело преведе Фани.

— Ще го получи непременно! — каза американецът. Той се изправи бързо, като постави едната си ръка в джоба, а с другата блъсна грубо работника.