— Кармен! — извика тя по-високо и сама забеляза, че в гласа й прозвучаха нотки на истерична уплаха.

„Викам като луда — помисли тя, после отново чу канонадата. — Червените трябва да са наблизо, но паспортът е в джоба ми.“

— Ида, сеньора! … — обади се неочаквано гласът на испанката.

Фани чу стъпките й и след малко девойката се показа зад платнището на входа.

— Къде си?

— В палатката на дон Сантияго.

— Погребаха ли го?

— Не още, сеньора… Отец Рикардо настояваше да го погребем вчера, но аз го помолих да отложим за днес, тъй като помислих, че и вие ще искате да присъствувате на погребението. Бедният дон Сантияго!… Разтревожихме се много и за вас. Брат Гонзало забеляза по стъклото, че сте взели, преди да легнете, приспивателно. Уплашихме се да не сте сбъркали дозата, но отец Рикардо позна, че въпреки дълбокия сън сърцето ви бие нормално, и това ни успокои. А случиха се и други страшни неща, сеньора…

— Влез вътре!

— Ей сега! … Ще помоля брат Гонзало да постои при мъртвеца.

— Влез вътре! … — истерично кресна Фани. — Никой няма да открадне мъртвеца…

Девойката се подчини и влезе в палатката, като гледаше Фани с широко разтворени от уплаха очи.

— Не ме гледай така! — меко каза Фани, като я погали по бузата. — Кряскам, защото съм нервна… Какво се е случило?

— Сеньора… — почна девойката, но гласът й се загуби. След това преглътна и продължи пак: — Сеньора. Отец Херонимо се обеси…

— Отец Херонимо ли?… — произнесе тя с леден шепот, като извърна лицето си към Кармен. След това помисли без вълнение: „Да, това е много дори за испански нерви.“ — Кога го намериха обесен? — попита тя и почна да оправя косата си.

Очите на испанката пак се втренчиха във Фани с предишния ужас.

— Не ме гледай така! — повторно заповяда Фани. — Какво искаш? Да се обеся и аз ли?

— Не, сеньора!… — механично отговори испанката.

— Ела на себе си тогава!… Защо те е страх от мене?

— О, не ме е страх от вас!

— Защо треперещ?

— О, аз не треперя, сеньора!

— Какво друго се е случило?

— Друго?… Не зная друго… Вчера сутринта извадихме от палатките осемнадесет трупа… Отец Рикардо каза, че болните умирали, защото нямало храна и лекарства… Готвачът си отиде, но дойдоха петима монаси от ордена на свети Бруно. Сега те копаят гробовете и заравянето на болните върви по-бързо… Да!

— О-хо! … Утешително!

— Какво казвате, сеньора? …

— Казвам, че свети Бруно ще ни помогне… Къде е отец Рикардо?

— В параклиса.

„Значи пак се моли!“ — бясно помисли Фани. След това кресна, изливайки гнева си върху девойката:

— Ела най-после на себе си, циганко! … Не ме гледай така! Аз не ям хора! Какво мислиш да правиш сега?

— Каквото заповядате, сеньора…

— Тогава прибирай куфарите!… Утре заминаваме. През това време аз ще събера книжата на до н Сантияго.

— По-добре е да не влизате в палатката му — каза Кармен.

— Защо?

— Защото трупът е почнал да се разлага.

— Мирише ли?

— Да. Вчера през деня езикът му се поду и изскочи от устата.

— Това е тъкмо за нервите ми. Но все пак трябва да вляза. Покрий първо лицето му с нещо! …

Кармен излезе да изпълни заповедта.

Фани изяде едно парче шоколад и два сухара. В нощната тишина долетя тътнежът на канонадата. „Трябва да се махам по-скоро оттук — реши тя още веднъж. — Но защо бе всичко това?“ Като виновно и разглезено дете тя прекара през паметта си всички събития, които, я доведоха тук, и пак дойде до заключението, че в личността й имаше нещо гнило и проядено, което не можеше да се възстанови вече. „Сега съм по-зле отпреди — помисли тя. — Нервите ми са разстроени напълно.“

Изведнъж я обзе въпросът, какво щеше да прави до сутринта. Книжата на Мюрие можеше да прибере за няколко минути. Кармен щеше да стегне куфарите за не повече от час. А след това? След това трябваше да стои като бухал до сутринта и да се бори с неврастенията си. Дойде й на ум, че самото заминаване съвсем не бе тъй просто, колкото си го мислеше. Трябваше да се снабди първо с открит лист за пътуване, подписан от дон Бартоломео, да разпита през къде бе най-безопасно да минат и кои гранични пунктове се държеха от франкистите, нещо, което дори самият дон Бартоломео едва ли знаеше още с положителност. За, да разузнае поне приблизително всичко това, трябваше да чака най-малко един ден. Значи, можеше да замине най-рано в други ден сутринта. Бе съвсем глупаво Кармен да прибира куфарите още сега. Мисълта за чакането и за постъпките, които трябваше да прави, я изпълниха с убийствена досада. „Ще тръгна без открит лист“ — гневно реши тя, но веднага съобрази, че по политически причини франкистите не бяха наклонни да зачитат много британските паспорти. Сви устни от безсилна злоба. Кармен се върна и каза, че е покрила трупа със завивките.

— Ще вземем ли дрехите на дон Сантняго? — попита тя кротко.

— Глупачка!… Няма да вземем дори собствените си дрехи! Или искаш да отнесем някоя заразена въшка? После обузда гнева си и процеди през зъби:

— Ще вземем само най-необходимото! Няма да прибираш още куфарите! О, престани да плачеш!… Значи, и ти си решила да ме подлудиш!

„Непоносима съм“ — съзна тя, но като не искаше да се унижи, обръщайки се с меки думи към девойката, излезе бързо навън. Облъхна я свеж вятър от Сиера Дивисория. Зората се показваше, но върху виолетовото небе още блещукаха звезди. Канонадата продължаваше да ехти. Между глухите бумтения на оръдията тракаха задавено и продължително картечници. Някъде съвсем далеч се издигнаха над хоризонта едва видими ракети. „Червените! — пак помисли тя. — Просто трябва да бягам веднага оттук.“ Върна се уплашено в палатката и кресна още веднъж: