— Кармен! …

Щеше да каже: „Прибирай веднага куфарите“, но се сети, че преди малко бе заповядала тъкмо обратното.

— Нищо! … — каза тя на момичето. — Лягай веднага да спиш!

„Луда съм!… Луда съм!“ — почна да повтаря тя на себе си и почувствува отново бесния припадък на истерията, която я караше да пищи, да хапе ръцете си и къса дрехите си.

Овладя се пак с огромно усилие и влезе в палатката на Мюрие. Кармен бе увила трупа в завивките тъй добре, че почти нищо не се виждаше от него. Но миризмата я задушаваше. С бързи движения тя почна да рови из куфарите, без да открие нещо, което заслужаваше да се прибере. Попадна само на един пакет от десетина писма, които му бе писала някога и които той сантиментално пазеше досега. Защо ги бе донесъл тук? Изобщо не ги ли носеше винаги със себе си? Тя отвори едно От тях. Писмото носеше дата от 1935 година и почваше с думите: „Ако още веднъж ме заведеш на Вагнер, ще почна да флиртувам с келнерите националсоциалисти.“ Отвори и другите писма. Те бяха писани от нея все в един и същ период от време — времето на тяхната любов в Германия. На едно място тя се оплакваше: „започваш да ставаш силна личност… Снощи не остана в стаята ми“, а на друго възклицаваше: „Значи, да се оженим! … Изглежда, че тия лилипутски баварски планини те настройват сантиментално!“ Писмата бяха просмукани от цинизъм и снизходителна нежност, но Мюрие ги пазеше като реликви. В паметта й нахлу рой от спомени. В съзнанието й изпъкна Мюрие такъв, какъвто го видя за първи път преди две години — по-млад, по-свеж и по-жизнерадостен. Спомни си за нощите и сладострастията, които бе прекарвала с него, за екскурзиите, за дребни смешни случки. И същият този човек, същото това тяло, същите ръце, в чиито прегръдки бе замирала, сега лежеше до нея като разложен и вмирисан труп… Колко странно бе всичко това! … И колко страшно! Тя отново почувствува пристъпа на ужаса, който изпитваше през нощта, пристъп, който я караше да пищи и вика.

Овладя се пак с неимоверно усилие, като остави писмата и седна на походния стол. Очите й заскитаха налудничаво из палатката. Внезапно тя забеляза върху масата лекарската чанта на Мюрие. Трябваше да вземе поне тази чанта. В нея можеха да се загнездят въшки. Не бе изключено чантата да й потрябва из пътя. Отвори я да види какво има в нея. Чантата съдържаше обикновени прибори и лекарства за първа помощ. Тя прегледа дали имаше достатъчно бинт и тъкмо когато се готвеше да я затвори, съзря една кутия с испански надпис. Вътре имаше ампули с морфин. Да, това бе морфин! Изведнъж тя почувствува уплаха от това, че виждаше пред себе си спринцовка и ампули с морфин. „Не, по никой начин! — реши тя. — Още това ми липсваше.“ Но веднага си припомни сладостното действие на отровата и блаженото спокойствие, което щеше да обземе нервите й. Миналата година тя употребяваше отровата само за удоволствие, ала сега действително имаше нужда от нея. Десет сантиграма щяха да й подействуват отлично, щяха да успокоят нервите й, да върнат предишното равновесие на духа й. Да, само десет сантиграма и само тази вечер! … Глупаво беше да се страхува от морфиномания. Нима не можеше да се откаже, когато поиска? Тъкмо сега тя имаше нужда от спокойствие, от яснота, от хладнокръвно обмисляне на действията си, тъкмо сега трябваше да се отърве от тази раздразнителност, от този тъп ужас, който я преследваше навсякъде. „Да, само тази вечер! — реши тя твърдо. — И когато замина, няма да взема чантата със себе си.“ След късо колебание извади спринцовката и почна да я промива със спирт, но после я остави. Вътрешният глас предупреждаваше: „Внимавай! … И миналата година почна така, за да стигнеш до всекидневна употреба. Тогава Мюрие едвам те спаси, но сега няма кой да ти помогне.“ Тя затвори никелираната кутия на спринцовката с твърдо решение да излезе веднага от палатката, ала веднага почувствува съжаление за спокойствието, което щеше да я обземе след инжекцията. „Само една инжекция — помисли тя. — Само една! … Не трябва да бъда тъй малодушна! Сега имам най-голяма нужда от спокойствие.“ Но пак размисли и пак се разколеба. И тогава отново почувствува невидимия, тъпия ужас, който пъплеше в нея и около нея, отново усети приближаването на припадъка, от който се страхуваше. „Не мога да изтрая — каза тя почти гласно. — Не мога… не мога повече…“ След това усети, че волята я напуска. Машинално преряза с триончето една ампула, напълни спринцовката и заби иглата в кожата на бедрото си. След малко почувствува лек гъдел по цялото си тяло и неизразимо приятно усещане на спокойствие, едно вълшебно и странно спокойствие, сякаш вече нищо от това, което ставаше наоколо, не можеше да я засегне или смути. Струваше й се, че виси във въздуха, че дрехите й не се допират до тялото й, че всичката й омраза към Ередиа, ужасът от лагера, от смъртта на Мюрие и от петнистия тиф се бяха превърнали в някакво особено, леко, приятно и парливо любопитство.

Тя поседя малко в това състояние, без да мисли за Мюрие, за офанзивата на червените, за умиращия лагер и за пътя, който й предстоеше. След това стана и се прибра в палатката си. Кармен седеше на леглото и по лицето й продължаваха да се търкалят едри мълчаливи сълзи.

— Нима не спиш! … — меко попита Фани.

Испанката не отговори. Фани се съблече бавно, угаси лампата и легна. Морфинът я приспа неусетно.

Събуди се късно с главоболие, но достатъчно бодра, за да стане веднага от леглото си. Видя пак неизменно синьото испанско небе с ослепително слънце, което изгаряше последната растителност върху червените глини и пясъци на степта. Видя и монасите от ордена на свети Бруно, които изваждаха с носилка трупове от палатките и ги отнасяха към ямите в долчинката, които бяха изкопали през нощта. Те бяха невъобразимо мръсни в козите си раса, през дупките на които се показваше почерняла и мършава плът. Един от тях я поздрави с ужасното: „Memento mori.“#1

— Кога ще погребат дон Сантияго? — попита тя, докато Кармен й поливаше да се измие.

— Монасите го погребаха — отговори девойката. — Трупът не можеше да стои повече.

— По-добре — каза Фани. — Аз трудно бих могла да издържа това погребение, защото дон Сантияго ми е много близък.

Кармен кимна с глава, но не произнесе нищо.

— А отец Херонимо? — попита Фани, плискайки лицето си с вода. — Погребаха ли и него?

— Погребаха го — каза девойката.

— Кой го опя?

— Никой.

— Защо?

— Защото е извършил смъртния грях да посегне сам на живота си.

— Само за това ли?

— И защото няма бог — мрачно поясни испанката.

— Кой ти каза това?

— Отец Ередиа.

— Направи кафе — каза Фани, като се избърса и хвърли кърпата в ръцете на девойката. — Не се отдалечавай от палатката. Можем да тръгнем всеки миг… Разбра ли?

Тя изпи кафето пред палатката и докато гледаше монасите, които продължаваха да носят трупове към долчинката, почна да мисли пак за Ередиа.

——

1 Не забравяй смъртта.

Най-после тя го виждаше такъв, какъвто бе в действителност — един безумец, един безплоден човешки дух, отрицание на живота, на всяка радост и щастие… Сега тя го виждаше като безчувствен и зъл жрец на мрака, на небитието и смъртта, зад която стоеше едно жестоко, студено и отчайващо нищо. Цялата метафизика, цялата нравственост, цялото безумно себеотрицание на Ередиа бяха построени върху безсмъртието на душата, което никой не бе видял и доказал, което противоречеше на разума и следователно бе нищо. Оливарес се бе самоубил от ужас пред това нищо. Доминго бе избягал, за да се бори срещу това нищо. Цялата републиканска Испания се надигаше да се брани от безсмислицата и жестокостта на това нищо…

Обзе я злобно любопитство да види какво правеше сега Ередиа. Искаше да го види сега, именно сега, разочарован от мечтите си за успеха на бунта, изоставен от другарите си, унижен от безсилието си, смазан от купищата тифозни трупове, които отравяха въздуха. Искаше да види гордостта му пречупена и вярата му разбита, да се надсмее злорадо на паниката, която в тоя момент сигурно бе обхванала душата му от смъртта в лагера, от приближаването на червените… Искаше да изобличи лудостта, фанатизма, заслепението му, да хвърли върху него вината за смъртта на Мюрие, за самоубийството на Оливарес, за бягството на Доминго, за кървавата баня, в която сега се къпеше испанският народ. Думите й щяха да плющят като удари на бич върху съвестта му, да го смажат като жалък червей… И след това щеше да се качи на колата си и да си замине…

Възбудена все по-силно от мислите си, от омразата и беса си, тя стана и тръгна към палатката на Ередиа.

Никога лагерът не й се бе виждал тъй отвратителен, тъй страшен. Всред знойната горещина под синьото небе и ослепителния блясък на слънцето в овехтелите платнища, в очите, лицата и дрипите на болните имаше нещо призрачно. Някои от тях бяха излезли навън и лежеха в сенките, които хвърляха палатките. Други хъркаха върху купища слама близо до входовете, за да избягнат задухата на вътрешността. Треската помрачаваше погледите им, жаждата измъчваше гърлата им. Всички искаха вода, молеха непрестанно за вода. Старата кармелитка и Долорес, оздравели и вече получили имунитет срещу заразата, сновяха объркани между нещастниците и поднасяха към устните им варовита и блудкава вода, която черпеха от една кофа, но след две минути същите отново искаха още и така те бяха принудени да се движат непрестанно между болните.