„Осъдени души“ е плод на личните впечатления на Д. Димов от Испания. Интересът му към тая страна съществува още от юношеските години. Като студент той започва да изучава испански език#1 и по сведение на Борис Койчев и други негови съученици за Испания говори с въодушевление и екзалтация. През 1943 г. като асистент във Факултета по ветеринарна медицина той успява да издействува едногодишна стипендия за специализация в Мадрид в Института по хистология „Рамон и Кахал“. Рамон и Кахал е голям испански учен хистолог, носител на Нобелова награда за 1906 г., и след неговата смърт през 1934 г. основаният от него институт получава името му.

В своя спомен — „Димитър Димов — ученият и писателят“, в. „Вечерни новини“, бр. 6067, 2. IV. 1971 г. — проф. д-р Моско Москов, при когото Д. Димов е бил асистент, разказва, че е имал намерение да въведе в лабораторната работа импрегнационни методи за изследване на нервната тъкан, методи, разработени от Рамон и Кахал. Като е знаел, че Димов е напреднал в испанския език, проф. М. Москов решава, че той именно трябва да замине за Испания. „Затова използувах всичките си връзки, за да уредя въпроса.“ По-нататък М. Москов разказва: „Оттам се получиха няколко писма, отчасти възторжени, доколкото се описваше романтиката на испанското средновековие, отчасти тревожни със своите констатации за тогавашното общо състояние на Европа и частно на Испания. Получих и един брой на испански вестник, в който Димов беше написал статия за новата българска литература. За работата си в института «Рамон и Кахал» той пишеше подробно и с такава задълбоченост, сякаш в Мадрид не правеше друго, а само усвояваше импрегнационните методи. Той наистина ги усвои и се върна с чудесни препарати и с една научна публикация.“ Наистина в института Дим. Димов завършва един научен труд върху анатомията на домашните животни, който се отпечатва

1 Вж. Екатерина Иванова. „Из архива на Димитър Димов“, сп. „Пламък“, 1971 г., кн. 15, и „Писма на Димитър Димов“, сп. „Литературна мисъл“, 1971 г., кн. 6.

@ и в сп. „Трудове на института «Рамон и Кахал» за библиотечни изследвания“ (т. 36, 1944 г.)#1. Тоя труд получава висока оценка сред научните среди в института.

В Мадрид Димитър Димов прекарва около една година — от януари 1943 г. до пролетта на 1944 г. Голяма част от времето си той посвещава на изучаване на Испания и испанския живот. Неговата изключителна наблюдателност е правела силно впечатление дори на испанците. Той е говорел вече прилично испански и е можел да води разговори с хора от различни среди. В своя спомен „Срещи с Димитър Димов в Испания“ (в. „Народна култура“, бр. 28, 1972 г.) Тодор Нейков разказва: „Димитър Димов живееше в евтин пансион, защото стипендията му беше скромна, но това му позволи да установи интересни контакти с дребни чиновници, с хора, дошли от провинцията, с непризнати още начеващи писатели и артисти. Ограничените му материални възможности му позволиха да види испанеца откъм по-недостъпни за чужденеца страни, в светлина, неуловима за мнозина, далеч от космополитизма на луксозните хотели и скъпите ресторанти, далеч от шумната надпревара между официалните и неофициалните представители на двата воюващи лагера. Той се доближи до пулсиращото, още кървящо сърце на испанския народ.“

Изглежда, за по-близкото опознаване на тогавашна Испания е спомогнала много връзката му с Хуан Едуардо Суньига, беден 26-27-годишен младеж, останал без образование, занимаващ се с литература. По-късно Суньига става известен писател. Тогава той често е ходел в българската легация (вероятно не е искал да се свързва с франкистки среди и е предпочитал чужденци) и изучавал български език. Заедно с Тодор Нейков превел на испански „Под игото“ и „Жетварят“. Подготвили и една антология на българския разказ. След смъртта на Дим. Димов, през 1969 г. Суньига разказва за своето приятелство с необикновения български „доктор“: „Бяхме приятели в един от най-бурните моменти от историята на Европа; може би затова нашето приятелство беше кратко, както всички приятелства, които се завързват в кризисно време.“ „Краткият мадридски период на Димитър Димов беше един спокоен престой, посветен на усъвършенствуване и задълбочаване в неговите проучвания и естествено той изживяваше тежко отпечатъка на Испания, който, като имаме пред вид последната му творба (вероятно Суньига има пред вид «Почивка в Арко Ирис» — Кн. i става ясно защо е проникнал толкова дълбоко в него.“

——

1 Вж. Хуан Едуардо Суньига, „Димитър Димов в Мадрид“, в. „Народна култура“, 1969 г., бр. 22,

„Често ходехме в книжарниците със стари книги близо до гара Медиодия, където е възможно да се намерят хубави творби на ниска цена. Димитър Димов четеше нашите големи съвременни романисти Пио Бароха, Перес Галдос, Бласко Ибаньес я дори прелистваше по някое литературно списание.“ 23 За литературните му интереси разказва и Тодор Нейков: „Беше си накупил пълните съчинения на Лопе де Вега, Калдерон, Тирсо де Молина, разбира се, «Дон Кихот» на Сервантес, а от по-новите най-важните произведения на Унамуно, Пио Бароха, Валие-Инклан и други.“

По всичко личи, че интересът на Дим. Димов към Испания не е бил туристически, а писателски, той е имал намерение да пише за Испания. Изключителната му наблюдателност натрупва у него богати впечатления, които ще му позволят по-късно в „Осъдени души“ да създаде един верен образ на испанския живот — пейзаж, атмосфера, обстановка, човешки отношения. Вероятно той се е пазел много да не създаде една „сспаньолада“ — както с презрение испанците наричат тая туристическа литература, представяща оперно Испания — ками, разбойници, цигани и т. н. Той ловко избягва да описва неща, които не е видял, например сражения, военни лагери и т. н. Навярно само испанци могат да открият някоя груба грешка в реалистичното изображение на писателя.

Описанието на йезуитите и йезуитския орден също почива на негови лични впечатления и познания. Ето какво разказва Тодор Нейков в Цитирания вече спомен:

„През есента на 1943 г. Димитър Димов заминава за Толедо, за да прекара там два-три дни. Остана там цяла седмица, като гост на… йезуитския орден.

— Пътувах на отиване в едно купе с католически монах. Не разбрах отначало, че е от йезуитския орден, и то от ръководството му. Разговорихме се и той ме изненада със своята непринуденост и голяма общителност. Често прекъсваше разговора, излизаше в коридорчето, издаваше някакво неспокойствие. Излязох и аз, да изпуша една цигара. Тогава видях в съседното купе една много хубава жена с особена, неиспанска външност. Погледите им се срещаха за секунда и с мъка се откъсваха един от друг.

Продължихме разговора и той ме покани да го посетя в Толедо.

Заинтригува ме неговата мъжествена външност и съвсем светския му начин да разговаря.

Посетих го на втория ден, след като обходих старата имперска столица — катедралата, къщата на Ел Греко. развалините на Балтазар. Тогава чак разбрах, че той е пръв заместник за Испания на Генерала (така се титулува върховният вожд на ордена), който има седалището си в Рим. Разговорите продължиха. Интересите му бяха най-разнообразни, учудваше с познания из всички области и знаеше доста неща за България.