Зеленикавият дим бавно приближаваше. Неколцина от първите редове на шествието започнаха да кашлят. Смитбек стреснато се обърна. Смъденето в очите му беше доказателство, че става въпрос за сълзотворен газ, а не за някакви случайни изпарения. В далечния край на пустия Бродуей изникна отряд раздърпани полицаи с кални униформи, които се измъкнаха от аварийния изход на метрото и закуцукаха към патрулните коли. Долу е станало нещо страшно, по дяволите!

— Къде е Мефисто? — провикна се един от бездомниците.

— Май са го опухали — отвърна друг.

Възбудата бързо нарастваше.

— Мръсните ченгета са го пребили от бой! — ревна трети.

— Какво търсят тук тези боклуци? — попита млад глас зад гърба на Смитбек.

— Един Господ знае — отговори друг. — Едва ли е времето за осребряване на чекове със социални помощи!

Това изявление беше посрещнато с разпокъсан смях и дюдюкания.

— Мефисто! — започнаха да викат дрипльовците насреща им. — Къде е Мефисто?

— Тия шибаняци са го претрепали!

Откъм парка настъпи някакво раздвижване. Голямата решетка над метрото с трясък отскочи нагоре и от дупката се изсипа нова тълпа бездомници.

— Убили са го! — изрева някакъв участник в парцаливата армия. — Копелетата са го убили!

Мъжът, който пръв бе пристъпил към демонстрантите, размаха тръбата над главата си.

— Обгазиха ни, но тоя път няма да им се размине! — викна той.

Раздърпаната тълпа нададе дружен рев.

— Разрушиха жилищата ни!

Нов рев разтресе пространството.

— Ама сега ние ще разрушим техните! — Тръбата се стрелна към стъклената витрина на близкия банков клон, проби я с оглушителен трясък и тупна вътре. Воят на включената алармена система потъна в невъобразимата шумотевица.

— Хей, видяхте ли какво направи този задник? — викна някой почти в ухото на Смитбек.

Тълпата бездомници нададе мощен рев и засипа витрините на Бродуей с примитивните си оръжия. Към нея от всички страни прииждаха нови и нови дрипльовци, изскочили като хлебарки от вентилационните шахти и изходите на метрото. Сред шумотевицата се долови тънък, но настоятелен вой на сирени. Уличната настилка бързо се покри с дебел слой натрошени стъкла, който мрачно проблясваше.

Гласът на госпожа Уишър, усилен многократно от мегафона, накара Смитбек да подскочи.

— Виждате ли това? — извика тя. Ехото се блъсна в тъмните фасади и заглъхна по посока на парка. — Тези хора искат да унищожат всичко, което ние се стремим да запазим!

Отговориха й гневни гласове. Смитбек се обърна. По-възрастните демонстранти, които бяха и най-верните съмишленици на госпожа Уишър, бързо се обособяваха в отделни групи. Разговаряха напрегнато помежду си и сочеха към Пето авеню и Сентрал Парк Уест, очевидно търсейки начин да се оттеглят преди неизбежния сблъсък. Други, по-млади и по-войнствени, с викове напираха към дрипавата тълпа.

Телевизионните камери се мятаха насам-натам. Едни се задържаха върху фигурата на госпожа Уишър, други следяха множеството от дрипльовци, които събираха ново въоръжение от околните контейнери за смет и продължаваха да надават яростни викове.

Госпожа Уишър вдигна ръце и отправи поглед над множеството, сякаш го призоваваше към обединение.

— Вижте тази паплач! — извика тя. — Нима ще им позволим да вилнеят? Точно тази вечер? — В очите й имаше нещо хипнотизиращо, нещо, което накара хората около нея да притихнат. Стреснати от пронизителния, нетърпящ възражение глас, най-близките бездомници прекратиха атаката си и смутено се засуетиха.

— Никога! — извика в отговор ясен младежки глас.

Обзет от възхищение и страх, Смитбек гледаше как ръката на госпожа Уишър бавно се повдига нагоре, а безупречният маникюр на показалеца й проблясва по посока на разюзданата тълпа бездомници.

— Ето ги хората, които ще унищожат нашия град! — В добре овладяния й глас се долови тънка нотка на истерия.

— Я ги вижте какво правят гадните дрипльовци! — изкрещя едър младеж, разблъскал най-близките редици на демонстрантите. Зад гърба му бързо се оформи ядро от разгневени млади мъже, което се оказа само на два-три метра от смълчалите се скитници. — Хвани се на работа, задник! — изкрещя той на най-близкия от тях.

Над тълпата къртици легна зловеща тишина, натежала от заплаха.

— Аз си скъсвам задника от работа и плащам данъци, за да си живееш на гърба ми, така ли? — продължи здравенякът.

Сред бездомниците плъзна сърдит ропот.

— Защо не направиш нещо за страната си, вместо да живееш на гърба й? — продължи същият младеж, направи крачка напред и се изплю в краката на скитника. — Нещастно бездомно лайно!

Зад гърба му се разнесоха одобрителни възгласи.

Един от скитниците излезе напред и размаха чуканчето на лявата си ръка.