— Да!… — В гласа му прозвуча слабо вълнение — Ти си единствената, която имаше доверие в мене. Знаеш ли какво ми каза Спиридонов днес?

— Не — отговори тя. А после добави колебливо, страхувайки се да не е много смела: — Може би са ти намерили щатна длъжност в канцеларията?

— Аз ставам помощник на главния експерт. Разбираш ли какво значи това?

Майката не отговори. В очите й блеснаха сълзи.

Следващите дни Борис прекара в къщи, погълнат от сутрин до вечер в разработването на плана за въвеждане на тонгата, за преустройство на покупките и за по-пълно използуване на работниците в манипулацията. Всичко това той написа във форма на изложение, от което после Спиридонов можеше да извлече обща заповед до клоновите директори на фирмата. Отделните преустройства се сливаха в един съгласуван и цялостен план, който централизираше управлението на фирмата и улесняваше надзора върху работата на районните и клоновите директори. Така се избягваха злоупотребите при покупките па селските максули и вземането на тайни комисионни, когато директорите препоръчваха купуването на малки партиди от дребни фирми. Така се постигаше максимално използуване на труда и големи съкращения на разходите по манипулацията. На мястото на досегашното обичайно и донякъде ориенталско търгуване на фирмата Борис въвеждаше началата в дейността на западноевропейско предприятие, които беше изучил подробно в немски ръководства и които заместваха доверието с наказателна отговорност и автоматичен надзор. След това Борис взе от склада една пишеща машина и се залови да препише изложението на чисто.

— Искаш ли да ти помогна? — попита една вечер Стефан.

Той беше научил вече от майка си за успеха на Борис.

— Не — сухо отговори Борис.

— Аз бих могъл да ти диктувам от ръкописа.

— Нямам доверие в тебе.

— Ти продължаваш да бъдеш маниак.

— А ти си нечестен човек.

— Какво разбираш под честен човек?

— Всеки друг, но не и комунист.

— А кои са честни?… Търговците на тютюн ли? Той използува гнева на брат си, приближи се до масата му и прочете няколко реда от написаното. Борис забеляза това и подскочи като ужилен.

— Вън от стаята ми, подлец!… — гневно извика той.

— Видях каквото ми трябваше — намръщено произнесе Стефан. — Вие въвеждате тонгата.

Борис улови яката на вехтата горна риза, с която брат му ходеше навсякъде. Износената риза се съдра шумно.

— Полека — рече Стефан, — нямам друга дреха.

— Не заслужаваш и да имаш — злобно изсъска Борис. — Ако изнесеш оттук само една думица, ще те поставя в затвора.

Няколко секунди двамата братя се гледаха като вълци, готови да се разкъсат. Погледът на Стефан стана внезапно унил.

— Пусни ме!… — тъжно каза той. Борис го тласна грубо към вратата.

Лъчите на лятното слънце проникнаха в стаичката на Макс Ешкенази, огряха лицето му и го събудиха. Той се опита да заспи отново, но не можа и по навик запали цигара в леглото. Това беше последният остатък от навиците на предишния му живот.

Той произхождаше от бедно семейство на многоброен и пръснат по цяла България еврейски род. Едни от сродниците му бяха тенекеджии, а други банкери. Между тенекеджиите и банкерите съществуваха адвокати, лекари, равини и търговци на дребно, които се наричаха все Ешкенази. Мястото на Макс се намираше някъде в низините на тази социална пирамида, чиято основа образуваха тенекеджиите, а върха — банкерите. Той беше беден като тенекеджия и у мен като равин, а от лекарите, адвокатите и търговците се отличаваше по това, че бе непрактичен. Вместо да използува образованието си за печелене на пари (един богат и непредпазлив Ешкенази го кредитира да свърши търговия в Германия), той потъна в изучаване на Спиноза и Маркс и философската страст го докара отново до уровена на тенекеджиите След като го изгониха последователно от няколко предприятия, богатите сродници го провъзгласиха със съжаление за пропаднал интелигент. Макс не ги намрази, защото ги считаше нищи духом. Но той намрази техния кален, дребнав, търгашески свят и обикна още повече партията, която го беше изпратила да работи тук.

Сега Макс беше тютюноработник и ходеше по улиците с каскет, евтина туристическа блуза и вехти панталони.

Като изпуши цигарата, той стана, обръсна се и слезе да се измие в кухнята на хазаите. Още докато слизаше по разкривената и скърцаща дървена стълба, лъхна го миризма на зехтин, на нечиста и застинала в навиците на гетото еврейска къща. Хазаинът Яко беше сарач и произвеждаше първобитни селски самари. Най-големият му син помагаше в работилничката с намерение да поеме занаята на баща си, средният работеше в манифактурния магазин на някакъв заможен сродник в София, а най-малкият — още дете — се учеше самостоятелно в първите стъпки на търговията, като продаваше амбулантно безопасни игли. В семейството имаше и дъщеря, която наричаха Рашел и която всички считаха за товар. Гордостта на Яко не позволяваше да я дадат работничка в тютюневите складове, както постъпваха с дъщерите си най-бедните евреи, но, от друга страна, той гледаше да прави колкото може по-малки разходи по нея. Тя беше тънка, бледа седемнадесетгодишна девойка, с лице, обсипано с лунички, и ходеше вечно с една и съща басмена рокличка на цветчета. Яко често мислеше с досада, че трябва да й даде зестра.

Когато Макс влезе в кухнята, Рашел се уплаши и побягна като смахната, а майка й, дебелата и властна Ребека, постави кана с вода до умивалника, по който имаше немити чинии от вечерта. В къщата на Яко липсваше водопровод, защото прокарването му предполагаше излишни разходи. Жените прекрасно можеха да носят вода от чешмата при синагогата.

— Слушай, майко!… — каза Макс на нейния средновековен испански език, изкълчен от италиански и турски думи. — Кога най-после ще прокарате чешма?

— Няма нужда от чешма — равнодушно отвърна.

По отношение на пестеливостта тя се съгласяваше винаги с Яко.

— Но на мене ми омръзна да се мия с нечиста вода — троснато продължи Макс, когато видя, че в каната плуваха разни нечистотии. — Най-после и за вас е по-добре да бъдете чисти. Ти знаеш ли, че евреите умират лесно от тифус?

— Зная — отговори Ребека. — Това казва и доктор Пинкас. Но нито аз, нито мъжът ми, нито някое от децата ми са умрели от тифус. А дъщерята на доктор Пинкас, който е богат и има баня И много чешми в къщата си, умря лани от тифус.

Макс се приготви за къса популярна лекция по хигиена.

— Това е случайно, Ребека… — почна той.

— Никак не е случайно — бързо го прекъсна еврейката. — Аз зная от старите хора, че тифусът се пренася с водата. Ако искаш да не се разболееш от тифус, мий се и пий вода от чешмата при синагогата. Ние затова не прокарваме водопровод.

Ребека не беше твърде сигурна в думите си, но притежаваше забележителна дарба да води спорове. Макс зърна враждебния, готов за словесен двубой пламък в тъмните й шпаньолски очи и намери, че беше по-добре да отложи лекцията си по хигиена за друг път.