— Да — потвърди Стефан.

Разговорът не беше довел до нищо. Макс погледна доволно зачервеното от гняв лице на младежа и спокойно запали цигара. — „Провокатор — тревожно помисли Стефан. — Този човек е провокатор, агент на фирмите или полицай.“ Но на това подозрение се противопостави веднага допускането, че Макс можеше да бъде предпазлив и много опитен другар. Доволният поглед и усмивката в очите му подкрепиха това впечатление, но в края на краищата Стефан остана отново в мъчителна неизвестност. Все пак имаше още няколко въпроса, които можеха да му се подхвърлят Стефан се зае да подготви почва за тях.

— Но ти знаеш, че държавата ще събере фонд за осигуровките пак от джоба на работниците — каза той, — а надниците няма да мръднат рито с лев по-високо. Самите осигуровки са жалки късчета хляб, които отнемат сега от залъка ни, за да ни го подхвърлят през гладния сезон. Държавата се управлява от капиталистите, а те не правят нищо, което би могло да отнеме дори стотинка от печалбите им.

— Разсъждаваш ограничено — възрази Макс. Погледите им се срещнаха. Стефан видя отново в очите на събеседника си предишната усмивка, смесена с добродушно лукавство. Но играта ставаше отегчителна и Стефан се намръщи. Това причини видимо удоволствие на денкчията.

— Може би съм детектив? — усмихна се Макс.

— Ясно, че не си. Но да престанем с разузнаването, ако обичаш.

— Мисля, че престанахме — каза Макс.

— Тогава бъди по-искрен.

— А ти искрен ли си?

— Извинявай, но почвам да те мисля за глупав.

— Нищо — търпеливо отвърна денкчията.

— Разбрах те веднага. Ти си анархист, който се преструва на социалдемократ, но това не пречи да се съгласим по известни въпроси, нали?

Макс се разсмя и широко разтворената му уста показа подвига на антисемитите — челюстите с избичи зъби.

— А какво ще кажеш за себе си? — попита той. Сивосините му очи станаха изведнъж сериозни.

— Това, което предполагам, че знаеш вече — отвърна Стефан. — Симпатизирам на комунистическата партия. Моята дейност почва от гимназията. Разпространявах нелегална литература, завеждах кръжоци, после откриха това и ме изключиха. Изключването впрочем се дължи на баща ми. Той е учител по латински… Побъркан… мухлясал човек.

— Зная — рече евреинът.

— Значи, си се интересувал за мене?

— Защо не?

— Анархист ли си? — пак попита Стефан.

— Не. Продължавай.

— Можеш да ми изиграеш неприятен номер, ако си тесногръд фанатик, но ще трябва да продължа. Предполагам поне, че не си агент на фирмата или полицай. Миналата неделя, когато те срещнах при Ловния дом, забелязах, че държеше немска книга. Е добре, рекох си един човек, който знае немски и разговаря така, не’ би се унижил да постъпи на служба в полицията.

— И това е възможно — произнесе Макс. — Има интелигентни работници, заблудени от фашистите.

— Казах, опитвам се да говоря, макар че това може да ми струва скъпо. Като ме изключиха, почнах агитация между работниците и на Първи май миналата година направих конференция в планината. Когато се върнах, арестуваха целия първомайски комитет. После заведоха съдебен процес и стоях в затвора…

Гласът на Стефан се беше повишил развълнувано.

— Това е дребна работа — небрежно произнесе Макс.

Стефан се усмихна подигравателно. Денкчията му се стори малко самомнителен.

— Да, съвсем дребна работа — сухо продължи Макс. — По това време без никакъв съд в София застреляха трима другари.

Стефан трепна. Дишането му стана изведнъж по-бързо и по-дълбоко. Загадката, която го измъчваше от няколко дни, се беше разрешила. Макс свали каскета си и червената му коса, мокра от пот, лъсна на слънцето като перука от медни жички. Двамата се отбиха от алеята и навлязоха в боровата гора, газейки тъмнокафявата иглолистна настилка.

— Защо ми се обаждаш едва сега? — попита Стефан.

— Защото трябваше първо да проуча някои неща. Да седнем тука.

Двамата се изтегнаха върху килима от сухи борови листа. На Стефан се стори, че погледът, говорът и движенията на Макс бяха придобили изведнъж някаква острота, на която трябваше да се подчини. Но късното обаждане на Макс го раздразни.

— Значи, се усъмни в мене? — произнесе той горчиво. — И градският комитет ти е възложил да ме следиш?… Или се уплаши да не те издам?

Денкчията го потупа приятелски по рамото:

— Не бързай, момче!… Не съм се уплашил от нищо тук се касае за съдбата на хиляди работници, а ти имаш само опита от гимназията. Колкото за съмнението ми то всъщност е предпазливост. Аз наистина имам право да обмислям твоята нравствена издръжливост след успехите на брат ти в „Никотиана“.

— Добре — каза Стефан. — Обмисляй!