— Защото няма да върши работа… Никакви политически връзки, тепърва ще създава организация, слаба техническа опитност… И най-сетне сведенията за миналото му са лоши. Какво искате още?

— А другият?

— другият е солиден човек. И Тренделенбург го препоръчва.

— Но всички сведения говорят, че е ужасно хитра лисица.

— Ние да не сме глупави?… Значи ще ни бъде полезен.

— Ами писмото от Бромберг?

— Първо ще гледаме интересите на Германия и концерна, а после роднините на Бромберг.

— Прав сте!… — Баронът призна лоялно здравата логика на човека от третото съсловие. — Но „Никотиана“ има връзки с Полша, Америка и Холандия.

— Какво от това?

— Може да ни играе. Остава с малко развързани ръце.

— Ще ги стегнем после.

Лихтенфелд се замисли, дойде ред да покаже собствената си съобразителност.

— Аз мисля, че бихме могли да направим това и сега — каза той.

— Как?

— Ще дадем една малка част от доставките на Кршиванек, за да държим „Никотиана“ в шах.

— Това е умно — забеляза Прайбиш, след като помисли малко. — Кажете го на Фон Гайер.

— Не!… — отговори Лихтенфелд. — Кажете го вие! Фон Гайер мисли, че аз се боя от Бронберг, а това е глупаво и ме нервира. Един Лихтенфелд не може да се бои от никого. Аз гледам интересите на концерна, но не желая да минавам за страхливец… До гуша ми дойде от разправии и намеци…

Той млъкна внезапно. От коридора се чуха неравномерните стъпки на човек, който куцаше.

Фон Гайер влезе в трапезарията.

Той обиколи стаята с ледения си поглед, поздрави сухо по хитлеристки и седна на масата. Мургавото му лице бе силно зачервено от студа. Той имаше ниско, атлетическо тяло, голяма уста и метално сиви очи. Смачканият му работен костюм изпъкваше контрастно пред модната елегантност на барона. Върху ревера на сакото му беше пришита лентичката на Железния кръст. От цялата му личност лъхаше романтиката на минали феодални времена, бездушната коравина на прусак и спокойствието на работлив германец. Ако у Фон Гайер се беше въплътил средновековният дух на рицар разбойник, в сравнение с него Лихтенфелд приличаше на изродено придворно конте. През Първата световна война Фон Гайер беше летец от прочутата ескадрила на Рихтхофен. Куцаше от падане при въздушен бой.

Веднага след влизането му прислужникът донесе от кухнята мляко и кафе. В трапезарията настъпи студено, почтително мълчание. Прайбиш разряза една кифла и я намаза с дебел слой масло. Баронът сръбна от чашата си и направи гримаса: млякото не беше прецедено от каймака.

Фон Гайер втренчи в лицето му ледените си очи:

— Лихтенфелд?… — полита той. — Къде бяхте онази вечер?

— В легацията — отговори Лихтенфелд, — Фрау Тренделенбург ме покани на бридж.

— С кого?

— С Хайлборн и Хаазе.

— А после къде отидохте?

— После?… — Лихтенфелд повдигна вежди, сякаш се мъчеше да си спомни маловажна подробност. — В един бар.

— Кой ви разреши?

— На мене ли? — обидено попита Лихтенфелд.

— На вас, естествено!… — свирепо повиши гласа си бившият летец. — Колко пъти ще повтарям да не се афишира идването ни?

— Кой ще ме види в някакъв бар?

— Шпионите!… — извика Фон Гайер, почервенял от гняв.

— Шпионите!… Тъкмо тия, които не трябва да знаят, че сме тук. Още утре враговете ни ще предложат търговски преговори на българското правителство…

— И никога няма да сключат спогодба.

— Престанете!… За нас всеки ден струва година. Лихтенфелд не отговори и героично изпи всичкия каймак. В гърдите му се надигна глуха омраза срещу Немския папиросен концерн, срещу Хитлер и всички националсоциалисти, които така своеволно потъпкваха свободата на един Лихтенфелд.

Той бе взел решение да се запише в хитлеристката партия през една влажна пролетна вечер, когато по „Унтер ден Линден“ маршируваха огромни тълпи с факли и шлемове, пеейки „Хорст Весел“, а по площадите изгаряха книги, думкането на барабаните и тактът на хиляди чизми го бяха опиянили. Вечерта завърши с диви крясъци в едно бирхале, където влезе заедно с другите, за да подчертае симпатиите си към народа. Аристократи, капиталисти и работници се кълнеха във вярност към човека, който им обещаваше целия свят. Е, по дяволите!… Лихтенфелд не вярваше вече в изгодите на всичко това. Сега всеки глупак можеше да му заповяда каквото си иска. На един Лихтенфелд!… Безобразие!

Баронът се приготви да отговори тихо, но достойно, ала видя отчаяните гримаси, с които Прайбиш го съветваше да мълчи.

— Кой е дал адреса ви на Кршиванек? — мрачно продължи фон Гайер. — И каква е тази дама, която пита по телефона от негово име за вас?

— Секретарката му — сполучливо отговори Лихтенфелд.

— Що за интимност?

— Кршиванек е групенфюрер на тукашните австрийци — произнесе баронът.

Фон Гайер не отговори. Лихтенфелд се почувства на здрава почва и реши да премине в контра нападение.