— Време е да тръгваме — рече момчето.

— Как, сега ли?… — смаяно попита Фитилчето.

— Студено ли ти е?

— Къде ще вървим по тъмно?… В околностите са се появили вълци.

— Е, та що?

Касиерът на кооперацията срещна тъмните пламтящи очи на момчето и наведе глава смутено.

— Ние можем да отидем сами — хладно забеляза червенокосият.

— Разбира се — веднага потвърди Фитилчето. — Така е по-добре и за вас… Инак ще събудим подозрение.

— Не!… И ти ще дойдеш — упорито и гневно произнесе момчето.

— Но утре е Бъдни вечер — почна да мънка Фитилчето. — Заклахме прасето… Имам работа в къщи.

— Слушай!… Искаме да ни свържеш с другарите в Шишманово. Ще го направиш ли?

Гласът на момчето прозвуча властно и Фитилчето се съгласи.

— Добре — рече той. — Отивам да се облека.

— Времето ни е скъпо — предупреди червенокосият. Касиерът на кооперацията взе бастуна си, загърна се в шалчето си и излезе навън.

— Почва да ме безпокои — тихо произнесе Стефан.

— Работата в селата е винаги трудна — замислено отвърна Макс.

— Вие какви сте? — любезно попита Джони след излизането на Фитилчето. — Не съм ви виждал досега.

— Инспектор от Земеделската банка — отвърна Макс.

— Какво ви води насам?

— Пътуваме служебно.

— Да не е нещо по тютюневата кооперация, а?… — клюкарски намекна Джони.

— Да!… Не я бива вашата кооперация… Няма опитни и честни ръководители.

— Всички са айдуци!… — с неочаквана язвителност се намеси Стоичко Данкин.

— Какво?… И ти ли изгоря? — попита Макс.

— Не, не съм!… Да не ми е чавка изпила ума? Аз никога не давам тютюна си на кооперацията… Казвам за другите.

Стоичко Данкин знаеше, че изявления от този род се харесваха на Джони и дори заслужаваха едно шишенце ракия. Той погледна кръчмаря, но последният, погълнат от непознатите, не забеляза отровната стрела, отправена към кооперацията.

— Ти на кого продаваш? — попита Стефан.

— На „Никотиана.“

— Познава се по кръпките на потурите ти.

Джони се намръщи, а Стоичко Данкин почервеня от срам и неволно сви бедра, за да скрие белега на нищетата си.

— Гледай си работата, момче — злобно произнесе Стоичко. — И фирмите не са цвете, но поне не завличат всичко.

— А кооперацията?

— Кооперацията завлече две реколти и плати по десет на сто на баламите… Това е кярът от нея.

Стоичко Данкин пак погледна към кръчмаря. Но дори при тия думи Джони, скъперник по природа, не се сети да го почерпи с ракия. Стоичко замълча и помисли злобно: „Пинтия си, сине майчин!… Като лихварина от града, който продаде нивата на баща ми.“

— Вината е ваша — каза Стефан. — Защо талпите в управителния съвет агенти на фирмите?

— Удави сме — саркастично отвърна Стоичко Данкин. — Откъде да знаем кой е агент и кой не?

— Аз ще ви кажа — рече Стефан. — Колко ниви има председателят на кооперацията ви?

— Една при гробищата!… — нарочно почна да изброява Стоичко Данкин, като хвърли отмъстителен поглед към Джони.

— Друга при Белия вир… Две при воденицата… Всичко четири.

— Видиш ли?… И от тях е събрал към пет хиляди килограма тютюн.

— Не се знае колко, но максулът му е голям — потвърди Стоичко Данкин.

— Е, добре!… А знаете ли колко е внесъл в кооперацията?

— Колко? — мрачно попита Джони.

— Само осемстотин килограма!… Само шкартото, което фирмите купуват по осем или десет лева… Останалият тютюн е в складовете на „Никотиана.“

— Това са приказки — каза Джони.

— Не, не са приказки. Чиста истина.

— Откъде знаете?

— Знаем от банката.

Джони не успя да възрази. В кръчмата влезе Фитилчето. Той бе облякъл бричове и къса кожена шуба. Макс погледна часовника си. Стори му се, че касиерът на кооперацията се беше забавил повече, от колкото трябваше, за да се преоблече вкъщи.

— Тръгваме ли? — попита Фитилчето, като плати ракиите.

Макс и Стефан се изправиха.

— Има ли вълци към Малиново? — високо произнесе евреинът, искайки да заблуди Джони за посоката, в която отиваха.

— Натам няма, но по Твърдишката кория са се появили — отговори кръчмарят.

Той погледна непознатите изпитателно, мъчейки се да запомни лицата им. Те му се струваха все по-неприятни и подозрителни. Палтата им бяха много оръфани, за да бъдат инспектори.

През последните години Джони беше спечелил много пари, но загуби спокойствието си.