— Ще стане!… — решително произнесе той, като изпи остатъка от ракията си.

— Кое? — попита директорът.

— Ще се омъжи за мене — каза инспекторът.

— Внимавай само да не надушат нашият приятел или баща му!… Ще те духнат веднага.

— Ще ме духнат ли?… — Инспекторът надменно примигна с очи. — Как?

— Просто ще те преместят в друг град. Това е шега за тях. Имат връзки.

— Ще ме преместят, но после?… Очите на инспектора погледнаха с притъпен от ракията израз.

— Какво после?… — иронично попита директорът.

— Аз нямам ли връзки?

— Ще ги уплашиш, че си племенник на някакъв спиртосан запасен генерал, това ли?… Какво представляваш ти?… Фукара, дребно полицейско чиновниче с малка заплата, което всеки местен туз може да премести или уволни!… Е-ех, инспекторе!… — Гласът на директора стана внезапно съчувствен. — Аз получавам голяма заплата, живея нашироко, правя каквото си искам… И пак ме е яд!… Разбираш ли?… Пак ме е яд!…

— Защо те е яд? — попита инспекторът.

— Не зная защо, но ме е яд! Горе трупат пари, живеят в дворци, отварят си сметки в швейцарски банки… А ние тук сме мижитурки, слуги… Рединготчето глътна само тази година дванадесет милиона печалба… Ето, затова ме е яд.

— Хвърчиш нависоко — упрекна го инспекторът.

— А защо поне да не хвърча!… Ти не правиш ли същото, не искаш ли да станеш зет на богат адвокат?

— Да, но моето желание е по-скромно.

— Успокой се!… Въпреки това няма да успееш!… Все по-мъчно става издигането на хора като нас… Тузовете се окопават добре. Ако дават пари, искат срещу това пак пари или поне способност да печелиш пари.

— А ние да не сме вързани?

— Ние сме скапани от ракия нищожества.

— Ти пак се напи и почна да дрънкаш глупости — критично забеляза инспекторът. — Получаваш голяма заплата и годишно възнаграждение, разполагаш с кола… Ако бях на твое място, щях да бъда доволен.

— Не, нямаше да бъдеш доволен!… Ако беше складов директор, щеше да искаш да си районен експерт, ако станеш районен експерт, ще искаш да си главен експерт, а ако станеш главен експерт, ще ти се прииска да лапаш самостоятелно.

— Може би ще станеш някога главен експерт или самостоятелен търговец.

— Да, когато ти се ожениш за твоята… Извинявай, щях да кажа лоша дума. Взех да ставам циничен, дявол да го вземе!… До гуша ми е дошло от всички жени в града.

— И почна да налиташ върху работничките… — усмихна се инспекторът.

— Не налитам, но почват да ми харесват повече… Уверявам те.

— Слушай!… — сериозно каза инспекторът, обзет от остроумна идея. — Ти си близък с адвоката, нали?

— Да. Едно време често играехме покер.

— Ако ти се падне случай, спомени му нещо за мене… Кажи, че съм честен човек, имам висше образование, туй-онуй… Знаеш какво, нали?… Аз пък ще ти помогна в друго.

— Ти ли?… В какво ще ми помогнеш? — насмешливо попита директорът.

— Ще накарам Лила да падне като круша в ръцете ти.

Инспекторът се усмихна мазно, угоднически. Директорът почувствува неясно отдавна познатото отвращение към събеседника си. Но сега думите на инспектора размърдаха угасващите, покрити с пепел въглени в душата му.

— Как ще я накараш? — попита директорът.

— Ще я сплашим малко.

— Е, и после?

— Ти ще влезеш в ролята на защитник… Разбираш ме, нали?… Остави върху мене тая работа.

Директорът изпи на един дъх остатъка от ракията си.

— Каналия си ти, момче!… — рече той, като облиза устните си. — Аз не обичам жени, придобити по тоя начин!… Но да опитаме, а?… Може да излезе нещо.

Прозорците на околийското управление бяха широко отворени и през тях от градините на околните къщи влизаше на вълни гъста миризма на люляк. До градеца, по долината на реката, която течеше на юг, стигаше топлият дъх на Бяло море и всичко в околностите му цъфтеше по-рано. Въздухът бе топъл и влажен, слънцето грееше кротко, върху ясната синевина на небето ярко се очертаваха високите и все още заснежени върхове на планината. По улицата ситно подскачаха врабци, разгонвани от скърцането на волски коли, чиито главини бяха намазани с пресен боров катран, който миришеше приятно. От празното, заградено с високи стени място срещу околийското управление долитаха сухи трясъци на пистолет. Стражарите се упражняваха в стрелба. На площада затопурка барабан. С проточен, познат на всички глас градският глашатай съобщи някакво маловажно нареждане.

Инспекторът седеше в кабинета си и прелистваше бавно досието на Лила. През последните месеци то бе нараснало значително, но още не съдържаше сериозни улики. Агентите на полицията в складовете — главно истифчибашии и майстори — донасяха за дребната й пропагандаторска дейност около изборите в синдикалните дружества. Разузнаването за дейността й в работническия квартал вървеше мудно и не стигаше до никакви резултати. Агентите я дебнеха по цели нощи, но тя нито излизаше от къщи, нито приемаше някого. Очевидно в квартала съществуваше контраразузнавателна служба, която познаваше агентите и предупреждаваше веднага Лила за присъствието им. По-сериозен бе един от докладите на Дългия. Агентът съобщаваше в него, че бе наблюдавал два пъти около гарата срещата на Лила с някакъв непознат мъж. Непознатият се оказа агроном от Министерството на земеделието. Той имаше левичарско минало, но сегашната му дейност не будеше никакво подозрение.