Лила нема време да се опомни. Във вестибюла влезе Павел. Той бе облечен с износен халат, а в ръцете си държеше кърпа за лице и принадлежности за бръснене.

— Другарю Морев!… — без да се смущава, рече девойката. — Защо не сте ни казали досега, че Лила е толкова хубава?

— Защото хубавите неща се показват сами — отговори Павел. — Но ти пак не удържа езичето си и някой ден, честна дума, ще те напляскам за това. Здравей!… — обърна се той към Лила. — Влез в стаята ми!…

Кипнала от гняв, Лила тръгна към отворената врата, която й посочи Павел. Стаята му беше широка, изобилно огрята от слънцето. В нея имаше много книги и вехти изтърбушени мебели.

— Какво значи всичко това?… — яростно изсъска Лила, когато той затвори вратата.

— Успокой се… Ще ти обясня. Той почна да бърше усмихнато бръснарските си принадлежности.

— Какво е това семейство?… — Лила се задъхваше от гняв. — Какъв е този адвокат.

— Много добър партиен другар… Един от тия, които вие наричате „тесняци“ и считате за прокажени, понеже не се съгласяват с глупостите ви… Той е вдовец, а момичето е негова дъщеря.

— Кой ти даде право да говориш пред непознати хора за отношенията ни?… Кой ти позволи да ме излагаш като своя любовница?

Очите на Лила продължаваха да изпущат светкавици от гняв.

— С нищо не съм те изложил. — Павел почна да тръска четката за бръснене. — През зимата, когато мислех да се оженим, ги помолих да ми отстъпят още една стая. Те се съгласиха… Апартаментът е голям и щяхме да се наредим добре.

Нещо остро, горчиво и горестно прониза сърцето на Лила. Ала тя потисна забравения копнеж да създаде семейство и рече задъхано:

— Ти си въобразяваш, че аз ще зарежа партийната работа, за да ти кърпя чорапите и гладя ризите, нали?… За да се превърна в сладникава, буржоазна съпругичка, нали?… Да гледам как всеки ден тази бъбрива и глупава кукла, която е влюбена в тебе, те поглъща и търси с очите си!… Семейният триъгълник, това е твоят идеал в живота, нали?

Той се изсмя:

— Не предполагах, че можеш да ме ревнуваш от едно дете.

— О, бъди спокоен!… Не те ревнувам!… Нито ме интересува дали тази напарфюмирана гъска е вече твоя любовница, или не… Но просто виждам, че съвсем правилно са те изключили от партията. Сега разбирам и лекомислието, с което се опита да разрушиш единството й.

— Не, нищо не разбираш!… — мрачно произнесе Павел, като запали цигара.

— Значи, тук се обсъждат идеите на Задграничното бюро за широка платформа?… — попита тя. — За съюзници от дребната буржоазия, за благоразумно офейкване от опасните акции и тъй нататък!

— Обсъждат се долу!… — кипна той. — Това се иска и от работниците, но вие сте слепи и не го виждате… А офейкването от акциите е подлост, която измисляш сега.

— Комунистите трябва да бъдат добре облечени, бръснати и засмени… — горчиво продължи Лила. — Какво беше още?… Ах, да!… Трябва да бъдат заобиколени и с красиви буржоазни момиченца. Това пак ли се иска отдолу?

— Не ти ли е съвестно да изопачаваш? — презрително попита той.

— Не, не ми е съвестно!… — озъби се тя. — Защото нещо ме боли… Боли ме ужасно, много повече, отколкото предполагаш… И болката иде от това, че ако днес си фракционер, утре ще станеш търгаш като брат си, а в други ден — враг на работническата класа.

— Да ти кажа ли откъде идва твоята болка? — попита той внезапно.

— Откъде?

— От заблудата ти да мислиш, че комунисти могат да бъдат само работниците… Но комунисти или зародиш на комунисти има навсякъде: в театъра, в университета, в администрацията, в армията… И от усилията на всички под ръководството на партията се ражда общият успех, победата на работническата класа.

— Да не искаш да кажеш, че комунисти има в полицията или между тютюневите магнати?

Павел не отговори. Стори му се, че бе излишно да отговаря. Каквото и да кажеше, тя нямаше да го разбере сега. Но дори в тоя момент, когато бе скована от тесногръдието на сектантството си и от злостното желание да преувеличава, у нея имаше нещо прекрасно, в което блестеше достойнството, гордостта и вярата на работническата класа в собствените си сили. Стори му се, че тя бе неузрял, но вълнуващ образ на жената от бъдещето, за което се бореше. Той съзна, че я обича заедно с всички сегашни несъвършенства на характера й, заедно с еснафския й морал, с целомъдрената й студенина, с ограничеността на мисленето й. Ала колко дълбока бе пропастта, която го разделяше от нея!… Колко непримирим бе фанатизмът, с който го осъждаше!… Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необятната сложност на нещата, хората и събитията!…

Павел внезапно почувствува тъга. И тази тъга идеше от контраста между нежнорусия, акварелен оттенък на красотата й и студения, враждебен пламък в тия сивосинкави очи, от желанието да я прегърне и грубия начин, по който тя щеше да го отблъсне, от това че той я обичаше, а тя изпитваше пълно недоверие към него. Стори му се, че никога вече нямаше да станат близки и че когато тя разбере истината, животът им ще бъде протекъл, а любовта — мъртва. Значи, не трябваше повече да мисли, да разсъждава върху това. Край!… Толкова много задачи стояха в живота му!… Той удари нервно с длан върху масата и запали нова цигара.

Лила го наблюдаваше иронично.

— Защо дойде при мене? — попита той. Гласът му бе остър и зъл.

— Защото не очаквах да заваря това момиче.

— Не ме интересува какво си очаквала… Аз съм длъжен да запазя от подозренията ти дъщерята на един партиен другар. Ако отидеш при него и го разпиташ, ще видиш какви са отношенията ми с това дете.

— Не чувствувам нужда от проверки.

— Значи, клеветиш без доказателства.

— Не клеветя, а се бунтувам срещу лекомислието ти.