Изчаках. За момент лицето на Кавахара остана безизразно, сетне тя ми отправи още една грижливо отмерена усмивка.

— Много добре. Ще го направим, както желаеш. Сигурно осъзнаваш какви рискове поемаш и какво ще се случи, ако не успееш. По-късно пак ще ти се обадя в „Хендрикс“.

— Някакви вести от Кадмин?

— Никакви.

Кавахара се усмихна още веднъж и връзката прекъсна.

Поседях, загледан в празния екран, докато обмислях изложението си за машинацията. Имах тревожното чувство, че насред цялата тази измама съм почнал да казвам истината. Или дори повече — че грижливо натъкмените ми лъжи следват пътеката на истината и едва не я настъпват по петите. Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея, но имаше още нещо. Нещо далеч по-тревожно. Чувствах се като ловец, който е проследил блатна пантера твърде усърдно и сега я очаква всеки момент да изскочи насреща му от тресавището с разперени нокти и настръхнали пипала. Истината се криеше нейде наблизо.

Трудно бе да се отърва от това чувство.

Станах и отидох в кухнята, където Ортега тършуваше из почти празния хладилник. Светлината отвътре озаряваше лицето й по начин, какъвто не бях виждал преди, а под вдигнатата ръка дясната й гръд изпълваше тениската като зрял плод, като вода. Ръцете ме засърбяха от желание да я докосна.

Тя се озърна.

— Не готвиш ли?

— Хотелът има грижата за всичко. Праща храната направо в стаята. Какво искаш?

— Искам да сготвя нещо. — Тя се отказа от търсенето и затвори хладилника. — Получи ли каквото искаше?

— Да, струва ми се. Поръчай на хотела да достави продукти. Мисля, че в онзи шкаф там има тенджери и тем подобни. Ако ти трябва още нещо, искай от хотела. Аз ще прегледам списъка. А, Кристин, и още нещо.

Тя се озърна откъм шкафа, който й бях посочил.

— Главата на Милър не е тук. Прибрах я в съседния апартамент.

Устните й се стегнаха.

— Знам къде си прибрал главата на Милър. Не търсех нея.

Няколко минути по-късно, седнал на перваза с огромния списък, аз чух как Ортега тихичко разговаря с „Хендрикс“. Раздаде се шум, дрънчене, нов тих разговор и накрая зацвърча мазнина. Пропъдих желанието да запаля цигара и наведох глава над листовете.

Търсех нещо, което бях виждал през всеки ден от младостта си в Нова Пеща; местата, където минаха хлапашките ми години, тесните проходи към схлупени дюкянчета, предлагащи евтини холографски сензофилми с обещания от рода на „По-истинско от реалността, Широка гама от сценарии или Сбъднати мечти“. Не беше нужно кой знае какво, за да отвориш виртуален бардак. Трябва ти само фасада и място, колкото да натъпчеш изправени ковчезите за клиенти. Цените на програмите варираха в зависимост от тяхната сложност и оригиналност, но машините за прилагането им обикновено можеха да се купят на безценица от складовете за бракувано армейско оборудване.

Щом Банкрофт хабеше пари и време за заведението на Джери, би се чувствал на място и в подобен бардак.

Бях прегледал две трети от списъка и вниманието ми все повече се отклоняваше към ароматите, долитащи от кухнята, когато очите ми срещнаха нещо познато и аз изведнъж застинах.

Видях жена с дълга черна коса и пурпурни устни.

Чух гласа на Треп.

„… глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.“

И отговора на шофьора с баркода.

„Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно.“

И жената с пурпурните устни.

„Глава в облаците. Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш…“

Мощен хор.

„от Домовете от Домовете от Домовете…“

И деловият текст от разпечатката в ръцете ми.

„Глава в облаците: лицензиран Дом на Западното крайбрежие, реален и виртуален продукт, подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“

Преглеждах бележките, а главата ми звънтеше като лекичко чукнат кристал.

„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити и Сиатъл. Гарантирана дискретност чрез кодирано членство. Стандартно претърсване на входа. Няма присъди. Действа по лиценз, издаден от холдинга «Трето око».“

Седях като вцепенен и мислех напрегнато.

Липсваха късчета. Картината беше като онова огледало — наместено в рамката, колкото да дава някакво отражение, но не и цялостен образ. Взирах се трескаво в неравните ръбове на онова, с което разполагах, мъчех се да видя отвъд тях, да хвана общия фон. Треп ме водеше да се срещна с Рей — Рейлийн Кавахара — в „Глава в облаците“. Не в Европа. Европа беше елементарна заблуда, мрачната тежест на базиликата трябваше да ме заслепи за очевидното. Ако Кавахара въртеше онова заведение, нямаше да го управлява от другия край на света. Кавахара беше на борда на „Глава в облаците“ и…

И какво?

Емисарската интуиция беше един вид подсъзнателно разпознаване, засилено чувство за обща картина, което светът твърде често потиска със своя стремеж към детайли и яснота. Ако разполагаш с достатъчно признаци за последователност, можеш да направиш скок, който ти позволява да видиш цялото като предчувствие за истинското знание. Работейки по този модел, можеш по-късно да запълниш празнотите. Но има един определен минимум, без който няма начин да излетиш. Също като античните линейно-двигателни самолети се нуждаеш от пробег, а в момента аз не разполагах с такъв. Усещах как отскачам от земята, вкопчвам се със зъби и нокти във въздуха и падам отново. Инерцията не стигаше.