— Добре го каза, неуместно — изрече гласът в тихата стая. — Гадина.

Ортега не се върна, но ароматът на нейното готвене изпълваше апартамента и стомахът ми взе да се свива. Изчаках още малко, все още опитвайки да сглобя в мислите си назъбените късчета от мозайката, но или нямах настроение, или продължаваше да липсва нещо важно. Накрая прогоних металния вкус на омраза и отчаяние, и седнах да ям.

Подготовката на Кавахара беше безупречна.

На другата сутрин точно в осем пред „Хендрикс“ кацна лимузина с емблемата на „Джаксол“. Слязох да я посрещна и открих, че на задната седалка са натрупани кутии с етикети на китайски.

Когато ги отворих в стаята си, кутиите се оказаха пълни с висококачествени покупки, за които Серенити Карлайл би дала мило и драго: два костюма в пясъчен цвят точно по размерите на Райкър, шест ръчно ушити ризи с емблемата на „Джаксол“, мобилен телефон със същата емблема и малък черен диск с тампон за ДНК-код.

Изкъпах се, избръснах се, облякох се и седнах да изгледам диска. Върху екрана изникна съвършено изображение на Кавахара.

— Добро утро, Такеши-сан, и добре дошъл в „Джаксол Комюникейшънс“. В момента ДНК-кодът от този диск е включен към кредитна сметка на името на Мартин Джеймс Андерсън. Както вече споменах, предварителното набиране на специален код ще предотврати евентуално засичане с генетичните данни на Райкър от сметката, която ти уреди Банкрофт. Моля, обърни внимание на кода, който следва.

Изчетох поредицата цифри и отново се вгледах в лицето на Кавахара.

— Сметката в „Джаксол“ ще поеме всички разходи в рамките на разумното и е програмирана да изчезне след изтичането на нашето десетдневно споразумение. Ако желаеш да закриеш сметката по-рано, набери два пъти кода, сложи генетичен подпис и отново повтори кода. По някое време днес Треп ще се свърже с теб чрез корпоративния телефон, затова го носи непрекъснато. Айрин Елиът ще бъде презаредена в десет без петнайсет вечерта. Докато приемаш това съобщение, „Силсет Холдинг“ вече ще е получил твоята пратка. След консултация с експертите си аз съставих списък на апаратурата, от която вероятно ще се нуждае Елиът, както и на доверени доставчици, които ще изпълнят дискретно поръчката. Списъкът ще се разпечата след малко. Плащай всичко чрез сметката в „Джаксол“. Ако се нуждаеш от повторение на някоя подробност, дискът ще остане достъпен още осемнайсет минути, след което ще се самоизтрие. От този момент нататък разчитай само на себе си.

Устните на Кавахара се разтеглиха в сладникаво-студена усмивка и образът избледня. Принтерът разпечата списъка на апаратурата. Прегледах го набързо, докато слизах към лимузината.

Ортега не се бе върнала.

В „Силсет Холдинг“ ме посрещнаха като наследник от Харлановата династия. Съвсем истински секретарки се втурнаха да ме настанят удобно, докато чаках един техник да донесе метален цилиндър с размерите на халюциногенна граната.

Треп не се впечатли особено. Малко по-рано същата вечер след уговорка по телефона се срещнахме в един бар в Окланд и когато ме видя като служител на „Джаксол“, тя се разсмя кисело.

— Приличаш на някакъв скапан програмист, Ковач. Откъде измъкна тоя костюм?

— Името ми е Андерсън — напомних й аз. — А Андерсън носи тъкмо такива костюми.

Тя направи гримаса.

— Е, Андерсън, когато пак тръгнеш да пазаруваш, вземи и мен. Ще ти спестя куп пари и няма да приличаш на човек, дето води децата до Хонолулу в почивните дни.

Приведох се над малката масичка.

— Знаеш ли, Треп, последния път, когато взе да се заяждаш с облеклото ми, аз те убих.

Тя сви рамене.

— Нищо чудно. Някои хора просто не могат да понесат истината.

— Донесе ли каквото трябва?

Треп сложи длан върху масата и когато я вдигна, между нас лежеше невзрачен сив диск в калъф от бронирана пластмаса.

— Ето. Поръчката е изпълнена. Сега вече знам, че си луд. — В гласа й като че прозвучаха нотки на възхищение. — Знаеш ли какво се полага на Земята за игрички с такова нещо?

Закрих диска с длан и го прибрах.

— Сигурно както навсякъде. Федерално престъпление, двеста години. Забравяш, че нямам избор.

Треп се почеса по ухото.

— Двеста години или пълно изтриване. Никак не ми беше приятно да нося това нещо цял ден. Получи ли останалото?

— Защо питаш? Страхуваш се да не те видят на обществено място с мен?

Тя се усмихна.

— Малко. Дано да знаеш какво вършиш.

И аз се надявах на същото. През целия ден масивният цилиндър, който получих от „Силсет“, сякаш изгаряше дупка в джоба на скъпото ми сако.

Върнах се в „Хендрикс“ и проверих за съобщения. От Ортега нямаше никакви вести. Поседях в стаята, обмисляйки какво точно да кажа на Елиът. В девет слязох до лимузината и потеглих към Централното хранилище.