Чу се звук от разцепване на дърво и от зейналата във вратата цепнатина отхвърчаха трески. Вратата се огъна навътре.

Пендергаст не помръдна от мястото си.

Последва нов трясък от разцепване на дърво и вратата рухна, изкъртена от разкривените си панти. Марго се притисна към стената с такава сила, че изпита болка в гърба. Чу вика на Фрок, в който долови нотки едновременно на изумление, възхищение и ужас. Съществото приклекна на входа — чудовищен силует на ярката светлина, нададе гърлест рев, разтърси глава и тръгна назад.

— Останете там — каза Пендергаст.

Той ритна строшената врата встрани и пристъпи дебнешком в коридора. Чуха се два изстрела. Последва тишина. Сякаш измина цяла вечност, докато Пендергаст най-после се върна. Махна им с ръка да се приближат. Към ъгъла в дъното на коридора отвеждаше следа от ситни капки кръв.

— Кръв! — възкликна Фрок. — Значи успяхте да го раните!

Пендергаст вдигна рамене.

— Може би. Но не само аз. Следите идват откъм долното ниво. Виждате ли? Лейтенант Д’Агоста или някой от хората му трябва да го е ранил преди това. Отдалечи се с изумителна скорост.

Марго погледна Фрок.

— Защо не взе стръвта?

Фрок вдигна очи към нея.

— Имаме работа със същество, надарено със свръхестествена интелигентност.

— Според вас се е досетило, че това е капан? — недоверчиво попита агентът.

— Нека ви задам един въпрос, Пендергаст. Вие бихте ли се хванал на тази въдица?

Пендергаст се замисли.

— Вероятно не.

— Следователно — продължи Фрок — сме го подценили. Трябва да престанем да го възприемаме като тъпо животно. То притежава интелигентността на човек. Правилно ли разбрах, че откритият в изложбата труп е бил скрит? Звярът е знаел, че е преследван. Явно се е научил да крие жертвите си. Освен това… — Той се поколеба. — Мисля, че вече става дума не само за глад. По всяка вероятност изяденото тази вечер го е заситило. Но е ранено. Ако аналогията ви с бизона е основателна, съществото може би е не само гладно, но и разгневено.

— Предполагате, че е тръгнало да отмъщава? — тихо попита Пендергаст.

Фрок не отговори, но след малко едва-едва кимна.

— В такъв случай кого търси? — попита Марго.

Отговор не последва.

Кътбърт отново провери вратата. Беше заключена и масивна. Включи фенерчето и го насочи към Райт, който седеше отпуснат в стола си и мрачно гледаше към пода. Кътбърт угаси светлината. Във въздуха се усещаше силна миризма на уиски. Единствено барабаненето на дъжда по непристъпния прозорец нарушаваше тишината.

— Какво ще правим с Райт? — тихо попита той.

— Не се притеснявай — с категоричен тон отговори Рикман. — Ще съобщим на пресата, че е болен, и ще го откараме в болницата, а след това ще обявим пресконференция за утре следобед…

— Нямах предвид това. Говоря за момента. Ако звярът се появи тук.

— Моля те, Ян, не говори така. Плашиш ме. Не мога да си представя, че животното ще го направи. Доколкото ни е известно, то обитава подземието вече години наред. Защо да се качва точно сега?

— Не знам — отговори Кътбърт. — Тъкмо това ме безпокои.

Той отново провери пистолета. Пет изстрела.

След това се приближи до Райт и разтърси рамото му.

— Уинстън?

— Още ли си тук? — попита директорът и вдигна помътен поглед.

— Уинстън, искам двамата с Лавиния да отидете в Залата на динозаврите. Хайде.

Райт отблъсна ръката му.

— Тук се чувствам отлично. Може би ще подремна.

— В такъв случай върви по дяволите — отвърна Кътбърт и седна на един стол срещу вратата.

Чу се някакъв шум — потракване — зад вратата, сякаш някой натисна дръжката на бравата, после я пусна.

Кътбърт скочи и стисна пистолета. Приближи се до вратата и се ослуша.

— Чувам нещо — прошепна той. — Иди в Залата на динозаврите, Лавиния.

— Страх ме е — тихо отвърна тя. — Моля те, не ме карай да ходя сама там.

— Направи, каквото ти казах.

Рикман се приближи до вратата в дъното и я отвори, но остана на мястото си.

— Върви.

— Ян… — умолително промълви Рикман.

От мястото си Кътбърт виждаше огромните скелети на динозаврите, които се извисяваха в мрака. Масивните черни ребра и зейнали челюсти внезапно проблеснаха, осветени от синкавата светлина на светкавица.

— Влизай вътре, проклета жено!

Кътбърт се извърна и отново се ослуша. Нещо като че ли се търкаше по вратата. Той се наведе и прилепи ухо към гладкото дърво. Може би полъх на вятъра.

Нещо го блъсна с колосална сила навътре в стаята. Чу писъка на Рикман откъм Залата на динозаврите.