— Оставяте ме тук сам? — попита притеснен Смитбек.

— Имаш фенерче. Само за минутка. Можеш ли да го направиш?

— Ще опитам.

Д’Агоста стисна рамото му и тръгна назад. Това журналистче беше куражлия.

Някой го хвана, докато се промъкваше през групата.

— Моля ви — чу той женски глас, — кажете ни какво става!

Той деликатно отклони ръката.

Докато се отдалечаваше, чу гласа на кмета, който се опитваше да успокои жената. Може би следващия път ще гласува за дъртото копеле.

— Всички да се дръпнат назад — каза Д’Агоста, заставайки пред вратата.

Знаеше, че трябва да застане на достатъчно разстояние, за да избегне евентуално рикоширалите куршуми. Но бравата беше много масивна и щеше да му е трудно да се прицели в тъмното.

Приближи се на метър от вратата, насочи дулото към бравата и стреля. Когато димът се разсея, напипа дупката в центъра на бравата. Не беше успял да я разбие.

— Мамка му! — измърмори Д’Агоста.

Насочи дулото право срещу резето и отново стреля. Този път успя. Натисна с тежестта на цялото си тяло.

— Някой да ми помогне! — извика той.

Няколко души моментално се втурнаха към него. Ръждясалите панти изскърцаха пронизително и водата нахлу през процепа.

— Смитбек! Откри ли нещо?

— Намерих фенерчето му! — долетя от мрака гласът на младежа.

— Добро момче. Връщай се веднага!

Д’Агоста прекрачи през входа и видя от другата страна на вратата да виси също такава халка. Върна се и заизбутва останалите през вратата. Преброи трийсет и седем души. Бейли вече го нямаше. Смитбек беше последен.

— Така. Да затворим вратата! — извика Д’Агоста.

Едва успяха да я избутат срещу течението.

— Смитбек! Светни насам. Може би ще успеем да я залостим по някакъв начин.

Огледа я за секунда. Ако можеха да натикат някакъв метален лост през халката, вероятно щеше да издържи. Обърна се към групата.

— Трябва ми нещо — каквото и да е — но метално! — извика той. — Някой носи ли парче метал, с което да залостим вратата?

Кметът се промъкна през навалицата, приближи се до Д’Агоста и тикна малка колекция от метални предмети в ръцете му. Смитбек насочи светлината на фенерчето и Д’Агоста огледа сбирката от игли, бижута и гребени.

— Не вършат работа!

От другата страна на вратата се чу шумно плискане и гърлено сумтене. Въздухът се изпълни със зловоние. Чу се тъп удар и скрибуцане и вратата се открехна.

— Господи! Помогнете ми да затворим!

Няколко души се втурнаха напред и притиснаха вратата. Чу се тропот и силен удар. Вратата се отвори още по-широко и ги изблъска назад.

Д’Агоста изкрещя и още няколко души се присъединиха към групата, която притискаше вратата.

— Натиснете по-силно!

Последва рев и мощният удар изблъска всички назад. Отново натиснаха, но отворът продължи да се разширява — най-напред около десет-петнайсет, а после трийсет сантиметра. Зловонието стана непоносимо. Наблюдавайки разширяващия се отвор, Д’Агоста забеляза иззад ръба на вратата да се провират три дълги нокътя.

Съществото опипа ръба и протегна лапа напред, като изправяше и прибираше ноктите си.

— Исусе, дева Марийо и Йосифе! — чу Д’Агоста ужасения шепот на кмета.

Някой започна да припява монотонна молитва. Д’Агоста доближи дулото на пистолета до чудовището и стреля. Чу се оглушителен рев и силуетът изчезна сред разпенената вода.

— Фенерчето! — изкрещя Смитбек. — То ще свърши чудесна работа! Напъхай го в халката!

— Ще останем само с едно фенерче — отвърна задъхан Д’Агоста.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не — прошепна Д’Агоста и добави високо: — Всички да натиснат!

Най-после вратата се тресна обратно в металната рамка и Смитбек натика фенерчето в халката. То се промуши и залости резето. Докато се опитваха да си поемат дъх, вратата отново се разтресе, но не помръдна.

— Бягайте! — изкрещя Д’Агоста. — Бягайте!

Всички се втурнаха през водата, като се подхлъзваха и падаха. Някой се стовари върху гърба му и Д’Агоста падна по лице. Изправи се и продължи напред, като се опитваше да не обръща внимание на рева и мощните трясъци, от които човек можеше да полудее. С усилие на волята насочи мислите си към фенерчето. Трябва да издържи! С Божията воля трябва да издържи! Групата спря на второто разклонение. Всички плачеха и се тресяха от ужас. „Време е да се свържа с Пендергаст и да се измъкнем от този лабиринт“ — помисли си Д’Агоста. Посегна към калъфа на радиостанцията и с ужас разбра, че е празен.