Вратата на линейката се затвори с трясък.

— Няма да го убия, мамка му! — изкрещя Кофи след отдалечаващата се линейка. — Майната ти, Кътбърт! Няма да го убия, мамка му!

Пендергаст свали радиостанцията и погледна Марго.

— Съществото току-що ликвидира няколко души от спецекипа. Доктор Райт също, доколкото можах да чуя. Кофи изтегля всички и не отговаря на повикванията ми. Изглежда смята, че вината е изцяло моя.

— Той трябва да чуе! — изрева Фрок. — Сега вече знаем какво да направим. Трябва само да влязат тук с мощни прожектори!

— Разбирам какво става — продължи Пендергаст. — Дошло му е в повече и търси изкупителни жертви. Не можем да разчитаме на съдействие.

— Господи! — възкликна Марго. — Доктор Райт… — Тя закри устата си с ръка. — Ако планът ми беше успял… ако бях обмислила всичко, тези хора може би щяха да са живи.

— И вероятно лейтенант Д’Агоста, кметът и всички останали там долу щяха да са мъртви — добави Пендергаст. Той огледа коридора. — Моето задължение в момента е да изведа вас двамата на сигурно място — продължи той. — Вероятно трябва да тръгнем по маршрута, който предложих на Д’Агоста. При положение че тези чертежи не са го заблудили, разбира се. — Той погледна към Фрок. — Не, не мисля, че това ще свърши работа.

— Тръгвайте! — извика Фрок. — Не се бавете тук заради мен!

Пендергаст се усмихна едва-едва.

— Не това е проблемът, докторе. Проблемът е отвратителното време. Знаете, че през дъждовни периоди долното ниво се наводнява. Някой спомена по радиостанцията, че през последния час дъждът непрекъснато се усилва. Докато разпръсвах влакната, забелязах, че водата е поне половин метър и течението се носи на изток с голяма скорост. Това означава, че се е повишило нивото на реката. Дори да искаме, в момента не можем да се спуснем долу. — Пендергаст свъси чело. — Ако досега Д’Агоста не се е измъкнал, шансовете му и в най-добрия случай са минимални.

Той се обърна към Марго.

— Може би за вас двамата е най-добре да останете тук в зоната за сигурност. Сигурни сме, че съществото не може да премине през тази армирана врата. След няколко часа положително ще възстановят електрозахранването. Убеден съм, че няколко души все още са блокирани в командния пункт и компютърната зала. Може би са заплашени. Вече знаем много неща за това същество, познаваме слабостите и предимствата му. Тези зони се намират близо до дълъг и неблокиран коридор. Ако двамата останете тук на сигурно място, бих могъл да го проследя.

— Не — отсече Марго. — Не можете да го направите сам.

— Вероятно не, госпожице Грийн, но възнамерявам да опитам.

— Идвам с вас — категорично заяви тя.

— Съжалявам.

Пендергаст застана до отворената врата към зоната за сигурност в очакване.

— Това същество е изключително интелигентно — продължи тя. — Не мисля, че можете да му се противопоставите сам. Ако смятате, че понеже съм жена…

Пендергаст я погледна изненадан.

— Госпожице Грийн, изумен съм, че имате толкова лошо мнение за мен. Просто никога не сте попадала в подобна ситуация. Без оръжие не бихте могла да направите абсолютно нищо.

Марго го изгледа предизвикателно.

— Именно аз ви спасих задника преди малко, като ви казах да запалите лампата си — възрази тя.

Той повдигна вежда. Фрок се обади от мрака:

— Пендергаст, не разигравайте ролята на южняшки джентълмен. Вземете я.

Агентът се извърна към него.

— Сигурен ли сте, че ще се чувствате добре, ако останете тук сам, докторе? — попита той. — Ще се наложи да вземем двете фенерчета и миньорската лампа, за да разчитаме на евентуален успех.

— Естествено! — Фрок махна с ръка в знак да тръгват. — Малка почивка след всичко преживяно ще ми се отрази добре.

Пендергаст се поколеба още известно време, размишлявайки трескаво.

— Добре тогава — промълви той. — Марго, заключете вратата на зоната, вземете ключовете и останките от сакото ми. Да вървим.

Смитбек разтърси яростно фенерчето. Светлината потрепна, за миг се засили и отново отслабна.

— Ако угасне — измърмори Д’Агоста, — загубени сме. Изключи го. Ще го включваме само от време на време за ориентация.

Продължиха в мрака сред клокочещата вода. Най-отпред вървеше Смитбек, след него Д’Агоста, стиснал ръката на журналиста, почти напълно вкочанена като цялото му тяло.

Смитбек наостри уши, долавяйки някакъв нов шум в мрака.

— Чуваш ли нещо? — попита той.

Д’Агоста се ослуша.

— Чувам.

— Прилича ми на… — Смитбек не продължи.

— Водопад — добави с категоричен тон Д’Агоста. — Но каквото и да е, явно е на голямо разстояние. В тунела има силна акустика. Не казвай на никого.