— Намираме се под нивото на река Хъдсън — отговори Д’Агоста. — При проливен дъжд сградата пропуска.

— Явно пропуска, вероятно дори се наводнява — въздъхна Смитбек. — В момента има порой. Отвън сигурно си строят Ноеви ковчези.

Д’Агоста не отговори.

— Стига вече! — чу се нечий глас. — Някой да се качи на раменете ми. Ще се изкачим един по един.

— Млъкни! — извика Д’Агоста. — Дяволски високо е.

Смитбек се изкашля.

— Имам идея! — възкликна той.

Настъпи тишина.

— Вижте, тази стълба ми се струва доста стабилна — продължи той. — Ако закачим коланите си един за друг и ги метнем през стълбата, можем да изчакаме водата да се вдигне достатъчно, за да достигнем първото стъпало.

— Не мога да чакам толкова време! — изкрещя някой.

Д’Агоста го изгледа втренчено.

— Смитбек, това е най-шибаната идея, която съм чувал някога — изръмжа той. — А и половината от мъжете тук са препасани с пояси.

— Забелязах, че ти си с колан — настоя Смитбек.

— Така е. Но какво те кара да предположиш, че водата ще се вдигне достатъчно, за да достигнем стъпалото?

— Погледни нагоре — отвърна Смитбек и насочи лъча на фенерчето към стената в основата на металната стълба. — Виждаш ли тъмната ивица? Предполагам, че водата е стигала дотам. Поне веднъж се е вдигала на тази височина. Ако бурята продължи още известно време, както предполагаш, водата пак ще стигне някъде дотам.

Лейтенантът тръсна глава.

— Продължавам да мисля, че идеята ти е налудничава — каза той, — но все пак е по-добра, отколкото да чакаме да измрем. Всички мъже да свалят коланите си и да ми ги дадат!

Д’Агоста събра всички колани и ги закачи един за друг, като започна с най-широката катарама. След тогава ги подаде на Смитбек, който ги преметна през раменете си. Размаха тежкия край, застанал срещу течението, изпъна се назад и го метна към най-ниското стъпало. Четириметровата кожена лента цопна обратно във водата, без да улучи. Отново опита, но отново без успех.

— Дай го на мен — каза Д’Агоста. — Остави мъжката работа на мъжете.

— Да те вземат дяволите! — изруга Смитбек, отстъпвайки рисковано назад и замахна още веднъж.

Този път се наложи да приведе глава, за да избегне увисналата тежка катарама. Напъха края на последния колан в катарамата и изпъна силно закаченото за най-долното стъпало импровизирано въже.

— Чуйте ме всички — извика Д’Агоста. — Успяхме. Искам да се хванете за ръце и да не се пускате. Щом водата се вдигне, ще се приближим до стълбата и ще се катерим един по един… Надявам се тази проклетия да издържи — измърмори накрая той, оглеждайки подозрително закачените един за друг колани.

— Водата се издига доста бързо — добави Смитбек.

— Ако не се вдигне достатъчно, ще те питам какво да правим, господинчо.

Смитбек се обърна да отговори, но предпочете да си спести силите за дишане. Водата вече стигаше до гърдите му, докосвайки подмишниците, и той усети как стъпалата му неумолимо се отделят от гладкия каменен под на тунела.

Гарсия следеше светлото петно от фенерчето на Алън, което шареше напред-назад по бездействащите контролни уреди. Дежурният пазач Несбит се беше отпуснал върху командното табло за извънредни съобщения в средата на командния пункт. До него седяха Уотърс и мършавият непохватен програмист от компютърната зала. Преди десетина минути двамата почукаха на вратата на командния пункт и ужасиха почти до смърт тримата вътре. Сега програмистът кротуваше в тъмното, гризеше ноктите си и подсмърчаше. Уотърс беше оставил служебния си пистолет върху масата и го въртеше нервно между пръстите си.

— Какво беше това? — възкликна рязко той и сграбчи пистолета.

— Сега пък какво има? — попита навъсено Гарсия.

— Стори ми се, че чух шум в коридора — отвърна Уотърс, преглъщайки с усилие. — Сякаш мина някой.

— Непрекъснато ти се счува нещо, Уотърс — каза Гарсия. — Затова седим тук.

Настъпи кратко неловко мълчание.

— Сигурен ли си, че точно си разбрал Кофи? — продължи Уотърс. — Ако това нещо е ликвидирало цял спецекип, като нищо ще се справи с нас.

— Престани да мислиш за това — прекъсна го Гарсия. — Станало е три етажа над нас.

— Не мога да повярвам, че Кофи ни заряза да изгнием тук…

— Уотърс! Ако не млъкнеш, ще те пратя обратно в компютърната зала.

Уотърс се умълча.

— Свържи се пак с Кофи — каза Алън на Гарсия. — Трябва моментално да се измъкнем оттук, по дяволите!

Гарсия едва-едва поклати глава.

— Няма смисъл. Стори ми се, че е на пет бири. Може би нервите му не издържат на напрежението. Заклещени сме тук, докато всичко приключи.

— Кой му е шеф? — настоя Алън. — Дай ми радиото.