Пендергаст леко повдигна рамене.

— Предполагам, че не бих навредил никому, ако ви кажа — макар да не бива да го публикувате без официално разрешение. Пет от осемте трупа са идентифицирани. Два са на улични бездомници, промъкнали се вътре, за да търсят подслон в някоя студена зимна нощ. Един е на чуждестранен турист, когото открихме в списъка за изчезнали на Интерпол. Четвъртият, както знаете, е на Джордж Мориарти, помощник-уредника на Ян Кътбърт.

— Горкият Джордж! — прошепна Марго.

Цели четири седмици беше избягвала да мисли за последните му мигове, за фаталната му среща със звяра. Да умреш по подобен начин и да те закачат като заклано животно…

Пендергаст направи пауза, преди да продължи.

— Петият труп засега е идентифициран по данни от стоматологичната картотека като мъж на име Монтегю, изчезнал преди няколко години служител в музея.

— Монтегю! — възкликна Фрок. — Значи историята се потвърждава.

— Да — отвърна Пендергаст. — Изглежда някои представители на административното ръководство на музея — Райт, Рикман, Кътбърт и вероятно Иполито — са подозирали, че нещо броди из музея. Когато в Старото подземие било открито огромно количество кръв, разпоредили да бъде измита, без да уведомят полицията. Тъй като изчезването на Монтегю съвпаднало с това разкритие, групичката направила всичко възможно да възпрепятства разследването на събитието. Освен това са имали основания да подозират, че съществото е свързано по някакъв начин с експедицията на Уитлеси. Вероятно именно тези подозрения са причина за преместването на сандъците. Погледнато ретроспективно, ужасяващо недалновиден ход — тъкмо той ускори убийствата.

— Имате право, естествено — каза Фрок и придвижи количката си към бюрото. — Знаем, че съществото беше изключително интелигентно. Даваше си сметка, че би било заплашено, ако се разкрие присъствието му в музея. Предполагам, че е наложило контрол над естествено свирепата си природа като средство за самозащита. Когато се е озовало в музея, е изгубило надежда и от умопомрачение е убило Монтегю, когато го е видяло с археологическите образци и растенията. Но след това е станало изключително предпазливо. Знаело е къде са сандъците и е имало достъп до растението — или би го имало поне до изчерпването на опаковъчния материал. Използвало го е пестеливо, за да удовлетворява глада си. Естествено, хормоните в растенията били изключително концентрирани. И звярът ги е допълвал от време на време с лов. Плъхове, избягали от лабораториите котки… един-два пъти дори хора, залутали се прекалено дълбоко сред потайните кътчета на музея. Но винаги е полагало грижи да скрие жертвите си и така в продължение на няколко години останало неразкрито.

Той се размърда и количката изскрибуца.

— И в този момент сандъците били преместени и заключени в зоната за сигурност. Постепенно звярът огладнял, а след това освирепял. Яростта му срещу съществата, лишили го от растенията, се разраствала все повече и повече. При това самите те можели да му послужат като заместител, макар и недостатъчен, на онова, което му отнели. Изпаднало в умопомрачение, то започнало да убива.

Фрок извади носната си кърпа и изтри челото си.

— Но не изгубило напълно разсъдъка си — продължи той.

— Помните ли как скри трупа на полицая в изложбената зала? Независимо от събудената му кръвожадност, независимо от непреодолимата нужда от растенията, то знаело, че с убийствата излишно насочва вниманието върху себе си. Сигурно е имало намерение да отнесе и трупа на Борегард в леговището си. Вероятно не е имало възможност да го стори — изложбата беше прекалено отдалечена от обичайните му свърталища, — затова е скрило трупа. В края на краищата хипоталамусът беше основната му цел — останалото е било за него само месо.

Марго потръпна.

— Неведнъж съм се запитвал защо е влязло в изложбата — обади се Пендергаст.

Фрок вдигна показалеца си.

— Аз също. И мисля, че знам отговора. Господин Пендергаст, спомнете си какво още имаше в изложбата.

Агентът кимна едва забележимо.

— Разбира се. Статуетката Мбун.

— Точно така — продължи Фрок. — Изобразяваща самия звяр. Единствената му връзка с безвъзвратно загубената родина.

— Изглежда всичко сте проумели — обади се Смитбек. — Но ако Райт и Кътбърт са били наясно с това, откъде са знаели, че е свързано с експедицията на Уитлеси?

— Предполагам, че мога да отговоря на този въпрос — каза Пендергаст. — Те с положителност са узнали защо корабът, който е пренасял сандъците от Белем до Ню Орлийнс, се е забавил толкова дълго — вероятно по същия начин, по който го узнахте вие, Смитбек.

Смитбек видимо се притесни.

— Вижте, аз… — опита се да възрази той.

— Те също са прочели дневника на Уитлеси. И са чували легендите като всеки друг. А когато Монтегю — комуто било възложено проучването на сандъците — изчезва и в близост до хранилището е открита кървавата локва, не е била необходима кой знае каква прозорливост, за да се изясни всичко. При това — мрачно продължи той — Кътбърт до известна степен потвърди всичко това пред мен. Доколкото му беше възможно, разбира се.

Фрок кимна.

— Заплатиха ужасяваща цена. Уинстън и Лавиния са мъртви, а Ян Кътбърт е настанен в лечебно заведение за душевноболни… Трагедията е неизразима.

— Наистина — обади се Кавакита, — но не е тайна, че благодарение на нея сега сте най-вероятният кандидат за поста директор на музея.

„Веднага си го е помислил“ — каза си Марго.

Фрок тръсна глава.

— Не вярвам да ми го предложат, Грегъри. Щом прахът се уталожи, разумът ще надделее. Аз съм прекалено неудобен. А и директорският пост не ме привлича. Натрупал съм ужасно много материал за новата си книга и не искам да отлагам повече.