Запали отново и продължи напред, следван от Смитбек. След известно време миризмата започна да намалява. Подът под краката му стана влажен и мек. Смитбек долови — или си въобрази, че долавя — лек хладен полъх по бузата си.

Д’Агоста се засмя.

— Господи, това вече е по-приятно!

Подът подгизваше все повече. В края на тунела се озоваха отново пред стълба. Д’Агоста пристъпи напред и протегна запалката над главата си. Смитбек енергично се приближи, вдъхвайки свежия вятър. До слуха им достигна някакво трополене, чу се гръмотевица — гръмотевица! — и над главите им проблесна ярка светлина. Отгоре плющеше пороен дъжд.

— Люк! — изкрещя Д’Агоста. — Успяхме! Не мога да повярвам! Успяхме, по дяволите!

Той се изкатери по стълбата и се опита да повдигне кръглия капак.

— Не мога да го помръдна — с пъшкане каза той. — Двайсет души не биха могли да го помръднат. Помощ! — изкрещя Д’Агоста, прилепил уста до една дупка. — Някой да ни помогне, за Бога!

И избухна в неудържим смях, вкопчи се в металната стълба и изпусна запалката. Смитбек рухна на пода, разтърсван от неконтролирани спазми на смях и ридание.

— Успяхме! — не спираше да повтаря през взривовете от смях Д’Агоста. — Смитбек! Успяхме! Целуни ме, Смитбек! Обичам те, шибано журналистче! Пожелавам ти да натрупаш милиони от всичко това!

Смитбек чу глас от улицата над тях: „Чу ли някой да вика?“

— Ей, човече! — изкрещя Д’Агоста. — Искаш ли да спечелиш награда?

„Чу ли? Долу има някой.“

— Чуваш ли ме? Измъкнете ни оттук!

„Колко?“ — попита друг глас.

— Двайсет долара! Извикай пожарникарите да ни измъкнат!

„Петдесет долара, мъжки, или си тръгваме.“

Д’Агоста не можеше да укроти смеха си.

— Тогава петдесет! А сега ни измъкнете, да ви вземат дяволите!

Той се обърна и разпери ръце.

— Смитбек, всички да се приближат. Приятели, кмет Харпър, добре дошли отново в Ню Йорк Сити!

Вратата отново изтрещя. Гарсия притисна приклада върху бузата си и изхлипа тихичко. Онова пак се опитваше да влезе. Пое дълбоко въздух и се опита да укроти пушката в ръцете си.

В същия момент осъзна, че трясъците всъщност бяха почукване.

Чу се ново по-силно почукване и глух глас:

— Има ли някой вътре?

— Кой е? — дрезгаво попита Гарсия.

— Специален агент от ФБР Пендергаст.

Гарсия не повярва на ушите си. Открехна вратата и видя в сумрака висок слаб мъж със светла коса, който го огледа спокойно и съсредоточено. В едната ръка държеше фенерче, а в другата — огромен пистолет. Върху лицето му имаше струйка кръв, а ризата му беше оплескана с парчета плът. До него стоеше нисичка млада жена с кестенява коса, а над челото й беше закрепена миньорска лампа. Лицето, косата и пуловерът й бяха покрити с тъмни влажни петна.

Пендергаст най-после се усмихна и само промълви:

— Успяхме!

От усмивката му Гарсия разбра, че петната по тях не бяха от собствената им кръв.

— К-как…? — заекна той.

Двамата пристъпиха покрай него в стаята. Изправени под тъмната схема на музея, няколко мъже ги гледаха втренчено, вцепенени от ужас и изумление.

Пендергаст насочи лъча на фенерчето към един от столовете.

— Седнете, госпожице Грийн — предложи той.

— Благодаря — кимна Марго и миньорската лампа над челото й се олюля. — Това се казва кавалер.

Пендергаст също седна.

— Някой има ли кърпа? — попита той.

Алън пристъпи напред и извади кърпичка от джоба си.

Пендергаст я подаде на Марго, тя изтри кръвта от лицето си и му я върна. Той също избърса грижливо лицето и ръцете си.

— Безкрайно съм ви задължен, господин…

— Алън. Том Алън.

— Господин Алън.

Пендергаст подаде окървавената кърпа на Алън, който понечи да я напъха обратно в джоба си, но се отказа, пусна я на пода и погледна Пендергаст.

— Мъртво ли е? — попита той.

— Да, господин Алън. Абсолютно мъртво.

— Убихте ли го?

— Двамата го убихме. По-точно госпожица Грийн го уби.

— Наричайте ме Марго. Господин Пендергаст беше този, който стреля.

— О, Марго, но вие ми казахте къде да насоча изстрела! Никога не би ми хрумнало. На всички едри зверове — лъвове, бизони, слонове — очите са разположени странично и когато нападат, не можеш да се прицелиш в тях. Такъв изстрел е просто невъзможен.

— Това същество — обясни Марго на Алън — има лице на примат. Очите са разположени отпред и зрението му е стереоскопично. Единственият пряк път към мозъка поради невероятно плътния череп. Успееш ли да улучиш окото му, започва да се върти в кръг, докато се изтощи и рухне.