Марго прекрачи прага и веднага осъзна какви са всъщност звуците, които долитаха от земните дълбини: барабанен ритъм, към който се прибавяха странни, протяжно напевни стенания.

Дагоста влезе след нея и неволно я блъсна. Тя хлъцна от изненада и политна напред. Пред очите й мътно проблеснаха стари пиринчени ръчки и лостове, отдавна повредени и покрити с дебел слой мръсотия измервателни уреди. В дъното имаше голяма лебедка и няколко проядени от ръжда генератора.

Пендъргаст приклекна над метален капак в средата на помещението.

— Това е командната зала на тунелите „Астор“ — обясни той. — И ако не греша, точно под нас се намира Кристалният павилион — частната чакалня, разположена под някогашния хотел „Никърбокър“. През този люк би трябвало да видим и самия павилион…

Изчака да настане пълна тишина, после завъртя корозиралите фиксатори на капака и бавно го отмести встрани. Блесна светлина, после Марго усети вонята на пръч, която беше свързана с всичките й кошмари. Грохотът на тъпан и протяжното скимтене станаха по-силни. Пендъргаст надникна, по лицето му пробягаха светли петна. Остана така дълго.

— Винсънт — повика, като се отдръпна най-сетне. — Може би си струва да хвърлиш едно око…

Дагоста пристъпи към отвора, вдигна очилата си и надникна. Марго забеляза как по челото му избиват ситни капчици пот, а ръката му механично се протяга към пистолета. Миг по-късно се дръпна назад, но не каза нищо.

Смитбек изведнъж се втурна към дупката, вторачи се през нея и задиша тежко с опулени очи.

— На драскача май му прилоша — язвително прошепна Мефисто.

Но Смитбек изобщо не го чу, приковал поглед в сцената, която се разиграваше долу. Ръцете му започнаха да треперят — отначало едва забележимо, а след това все по-силно и по-силно. Дагоста го дръпна назад, журналистът не оказа никаква съпротива. На лицето му се беше запечатала маска на ужас.

Пендъргаст направи знак на Марго.

— Бих искал да чуя и вашето мнение, доктор Грийн — подкани я шепнешком.

Тя коленичи, вдигна очилата си и насочи поглед към огромното пространство отвъд дупката. В първия миг съзнанието й отказа да възприеме това, което се разкри пред очите й. Оказа се, че отворът е точно над останките от громен полилей, увиснал в средата на тавана. Успя да различи отделни части от някога елегантната обстановка — дорийски колони, големи стенописи и изпокъсани драперии от тежко кадифе, абсолютно несъвместими с калния под и мръсотията по стените. Точно под оголения скелет на полилея, от който висяха тук-там самотни кристали, се издигаше колибата от черепи, която Пендъргаст беше описал. Пред нея се бяха струпали поне стотина фигури с огромни качулки на главите, които се полюшваха в такта на странен псалм, напълно лишен от мелодичност. Огромният тъпан встрани от колибата издаваше тежък тътен — очевидно призив към останалите подземни обитатели, които прииждаха към колибата от всички страни и се включваха в тромавия танц. Марго примигна и отново насочи поглед надолу. В ужасените й очи проблеснаха искрици на неподправен интерес. Бръчкавите! В това не може да има никакво съмнение!

— Прилича на някакъв ритуал — съобщи тя.

— Така е — обади се от мрака Пендъргаст. — Явно това е втората причина за прекъсването на убийствата по време на пълнолуние. Ритуалът, каквото и да означава той, все още се спазва. Въпросът е кой или какво го ръководи сега, след като Кавакита е мъртъв.

— Може би са му направили нещо като преврат — промълви Марго. — В примитивните общества често се случва да убият шамана и да го заместят със съперника му — най-често доминираща фигура измежду самите поклонници. — Интересът й се усили, въпреки отвращението и вледеняващия страх. — Боже, ако Фрок можеше да види това!

— Ако наистина някое от тези същества е ликвидирало Кавакита, за да заеме мястото му, можем да си обясним както нарасналия брой на убийствата, така и изключителната им жестокост — мрачно заключи Пендъргаст.

— Обърнете внимание на походката им — прошепна Марго. — Сякаш краката им са извити навън, както става при началната фаза на скорбута. Това се получава при недостиг на витамин D в организма.

Внезапно долу настана някакво оживление, разнесоха се гърлени звуци. Тълпата се раздели на две, нададе приветствени викове и към колибата се насочи нова закачулена фигура. Беше седнала на нещо като импровизиран трон, изработен от човешки кости и кожа. Десетина Бръчкави я носеха на ръце. Процесията се приближи и носилото изчезна във вътрешността на колибата, псалмът набра сила и пещерата закънтя.

— Шаманът пристигна — беззвучно прошепна Марго. — Церемонията ще започне всеки момент.

— Няма ли да е по-разумно да си плюем на петите? — неспокойно се обади Дагоста. — Не искам да ви развалям удоволствието на пътешественици от „Нешънъл Джиографик“, но трябва да ви напомня, че оттатък тази пещера са заложени петнайсет кила мощен експлозив с включен часовников механизъм.

— Имаш право — кимна Пендъргаст. — Освен това ни чака още миниране… — Ръката му легна върху рамото на Марго. — Налага се да тръгваме, доктор Грийн.

— Само минутка, за Бога! — изсъска тя. Тълпата долу отново се раздвижи, от нея се отделиха десетина забулени фигури и тръгнаха право към колибата. Спряха на крачка от входа, коленичиха и подредиха в полукръг няколко малки черни предмета. Песнопението отново се засили. На прага се изправи тъмна фигура с две пламтящи факли.

Марго напрегна взор, опитвайки се да отгатне предназначението на подредените в полукръг предмети. Бяха шест на брой и оттук приличаха на странно ръбести гумени топки. Очевидно бяха важна част от ритуала. Припомни си обичая на племето чудзи в Натал да използва обли, боядисани в бяло и червено камъни, като символ на цикъла на…