Вонята тук беше още по-силна и тя направи отчаян опит да прогони паниката и отчаянието, които я обземаха. Захвърлиха я на земята с такава сила, че въздухът излетя със свистене от дробовете й. Тя отвори уста и бавно се надигна на лакът. Оказа се заобиколена от множество Бръчкави, които се щураха напред-назад, увити в парцаливите си наметала и качулки. Огледа ги с интерес, въпреки смразяващия ужас. Значи така изглеждат жертвите на гланца, каза си тя и усети как съзнанието й започва да се прояснява. Без да иска изпита някакво съжаление към нещастието, сполетяло тези същества. И отново се запита дали наистина трябва да бъдат изтребени, въпреки дълбокото си вътрешно убеждение, че друг изход няма. Кавакита сам беше написал, че противоотрова не съществува и уврежданията, причинени от реовируса, са необратими. Доказателство за това бяха и промените у Уитлъси, превърнали го в чудовище.

Но тази мисъл повлече след себе си друга и тя безпомощно се огледа. Експлозивите са заложени и скоро ще избухнат, което означава, че дори Бръчкавите да я пощадят…

В този миг едно от съществата се надвеси над нея със зловеща гримаса. Качулката му падна назад и тя потръпна от отвращение, забравила както състраданието, така и безнадеждността на собственото си положение. Преди да отмести очи, въпреки волята си успя да зърне гротескно набръчканата кожа около гущеровите очи — малки, черни и мъртви, със зеници колкото главата на карфица.

Разнесе се глух тътен и тялото на Пендъргаст се просна до нея. Миг по-късно към тях се присъединиха Мефисто и Смитбек, въпреки яростната си съпротива.

Агентът й хвърли въпросителен поглед и тя кимна, за да потвърди, че е невредима. Нова суматоха и тялото на лейтенант Дагоста се стовари до тях. Едно от съществата изтръгна оръжието от ръцете му и го захвърли встрани. От зейналата дупка над веждата му обилно течеше кръв. Друг Бръчкав дръпна сака от рамото на младата жена, хвърли го на земята и се насочи към Дагоста.

— Стой далеч от мен, шибан мутант! — изрева лейтенантът и това му спечели силен удар в лицето от друг гущероподобен тип, изправил се на крачка от него.

— По-добре си трай, Винсънт — кротко се обади Пендъргаст. — Ако още не си забелязал, те са малко повече от нас…

Дагоста се изправи на колене и разтърси глава да проясни съзнанието си.

— Защо сме живи все още?

— Въпросът на деня — кимна Пендъргаст. — Страхувам се, че има някаква връзка с предстоящата церемония.

— Чу ли това, драскачо? — мрачно се усмихна Мефисто. — „Поуст“ със сигурност ще плати луди пари за следващия ти материал със заглавие: „Как се превърнах в жертвен агнец“…

Огромната зала се изпълни с тихото и нестройно припяване, а Марго усети, че я изправят на крака. Тълпата се разтвори и в тясната пътека пред очите й се появи колибата от черепи. Тя се стъписа от ужас пред хилядите мъртви усмивки, които я приветстваха от зацапаните стени. Във вътрешността се забелязваше движение, а през дупките на недовършения покрив започнаха да излитат гъсти кълба дим. Около колибата имаше ограда от забучени в калта бедрени кости, повечето от тях небрежно остъргани от кожата и сухожилията. Пред входния отвор белееха няколко жертвени камъка, а през хилядите очни кухини на черепите прозираше вътрешността на колибата и част от трона, на който беше донесен шаманът. Как ли изглежда този високопоставен изрод, запита се Марго и отново потръпна. Едва ли щеше да издържи на нова гледка като тази, която беше зърнала преди малко.

Грубо блъсната в гърба, младата жена политна и направи крачка към колибата. Успя да зърне Дагоста, който отчаяно се съпротивляваше на цяла тълпа Бръчкави, помъкнала го след нея. Смитбек също се бореше и това принуди едно от съществата да измъкне дългия си каменен нож и да го опре в гърлото му.

— Cuchillos de pedernal — промърмори Пендъргаст. — Нали така беше казала жената, оцеляла след клането в метрото?

Дагоста кимна.

На метър-два от колибата Марго бе принудена да падна на колене. Останалите също бяха притиснати към земята край нея. Барабанният тътен и воят от стотици гърла наоколо бяха стигнали невъобразими височини.

Погледът й се спря върху каменните платформи около колибата. Върху най-близката бяха грижливо подредени като за някакъв свещен ритуал метални предмети.

Дъхът й спря.

— Пендъргаст! — изграчи дрезгаво тя.

Той се извърна и тя му посочи с глава камъка.

— О, това са по-големите сувенири — отвърна агентът. — Аз успях да отмъкна само най-малките.

— Това ми е ясно — напрегнато продължи Марго, — но разпознах какво представлява един от тях — спирачка за инвалиден стол.

Пендъргаст видимо се изненада.

— А това до него е лост за регулиране на наклона, пречупен в основата.

Агентът понечи да приближи платформата, но една от зачудените фигури го блъсна обратно.

— Не виждам смисъла — промърмори той. — Как тази подредба ще… — Внезапно млъкна и вдигна глава: — Лурд!

Последната дума изрече с висок, напрегнат шепот.

— Нищо не разбирам — объркано го изгледа Марго, но агентът замълча и впери очи във фигурата, заела позиция във вътрешността на колибата.