— Той не е глупак — каза Мария с усмивка и после добави тихи: — Утре ще го видите.

От вълнение експертът запали пура, което не трябваше да прави, тъй като страдаше от леки пристъпи на гръдна жаба. Вълнението му се засили, когато Мария показа ясно, че не желае да разговаря повече за Борис.

— Искате ли да ви посвиря? — попита тя.

— С удоволствие — рече Костов.

Той бе музикален, но сега не му се слушаше никак Мисълта му беше погълната тревожно от невероятния изненадващ, факт. Той гледаше съчувствено бледното малокръвно лице на Мария с пепеляворуса, опъната зад ушите коса, с тънки, безкръвни устни и лишени от блясък очи Левият й клепач висеше малко по-спуснат от десния, а ъгълът на устните й от същата страна изглеждаше леко удължен. Движенията й бяха бързи, отсечени. В тях имаше някаква странна, сякаш непроизволна острота, като движения у човек, който бе пил много кафе. Нещо в нервната й система не беше в ред и това можеше по-скоро да се отгатне, отколкото да се забележи. Ала Костов, който знаеше всичко, едновременно го отгатна и забеляза. И тогава той помисли: „Бедното дете!“

Мария почна да свири нещо от Шопен, но след малко съзна, че свиреше лошо. Осени я потискащото, отдавна познато усещане, че пръстите й не се подчиняваха. Мелодията плуваше в съзнанието й, прекрасна и нежна, ала това, което излизаше под ръцете й, бе само речитатив от механични акорди, повторение на упражненията, безпомощна и суха техника, заучена при скъпо платени майстори. Тя чуваше, усещаше, преживяваше истинския Шопен и знаеше как да го предаде, но не можеше, защото пръстите й не се подчиняваха, защото движенията им бяха поразени от страшната и напредваща болест. Тя приличаше на художник с прокажени, окапали ръце. И като съзна това, тя престана да свири, после се наведе, покри лицето си с ръце и заплака тихо.

Костов отиде при нея и почна да повтаря безпомощно:

— Мария, успокой се… Всичко ще мине!… Лекарите възлагат големи надежди върху последната серия от инжекции, която ще почнеш наесен…

Но той знаеше, че и тази серия нямаше да й помогне.

На другия ден Костов и Борис обиколиха целия склад, след това останаха на дълъг разговор в канцеларията. Когато експертът се прибра да обядва, лицето му беше изопнато и замислено. Той седна на масата, без да приказва. Мария го гледаше въпросително.

— Е?… — попита тя най-сетне. Костов трепна, сякаш въпросът й го изтръгна от онова, което още мислеше за Борис.

— Умен младеж!… — каза той сухо. — С големи възможности и безупречни познания в работата.

— Само това ли? — някак разочаровано попита Мария.

— С добри обноски и хубава външност — добави експертът, като се усмихна слабо.

— Само това ли? — пак попита Мария.

— И студен като камък — с неочаквана острота произнесе Костов. После добави изведнъж: — Какво ти хареса у този човек?

— Всичко! — каза тя тихо.

Костов помисли отново за безнадеждната й болест. После му се стори, че за Мария беше по-добре да има връзки с Борис, отколкото с някой от разглезените франтове, които я ухажваха в София.

Той отпътува с колата си следобед.

Привечер след късо колебание Мария покани по телефона Борис да пият чай. След като направи това, лицето й се освежи, доби розов оттенък, стана почти красиво.

Денят беше дъждовен. От прозорците, отворени към ливадата, лъхаше миризма на озон, дъх на мокра земя и полски цветя. И тогава онова, което беше решила, й се стори прекрасно в самотата на къщата в топлата влага и умиращите светлини на дъждовния ден.

Ирина излезе от къщи, погледна часовника си и тръгна бързо към Медицинския факултет. Беше закъсняла за упражненията по анатомия.

Тя живееше срещу Зоологическата градина в опушен и сив кооперативен дом. Когато я доведе в София, Чакъра й намери квартира в едно чиновническо семейство. Хазаите бяха млади, бездетни, донякъде стиснати и дребнави, но много почтени хорица. Старшията веднага забеляза това и се съгласи на не много ниския наем, който поискаха. Много важно беше дъщеря му да бъде настанена у добро семейство.

Есента беше започнала рано с мъгли и дъждове. Оловното небе почти докосваше покривите на високите здания по „Цар Освободител“, а Витоша, която при идването на Ирина беше тъй красива с петната си от кармин, сега не се виждаше, забулена от мъглите. От север духаше студен вятър, който гонеше по булеварда жълтите и окапали листа на дивите кестени. По паважа се хлъзгаха безшумно таксита и лимузини Един гвардейски взвод с барабан, тромпети и със стегната маршировка отиваше към двореца да смени караула. Подпоручикът, който го водеше, се пъчеше гордо в елегантния си шинел и от време на време, като правеше гримаса, бавно обръщаше глава назад, за да види дали войниците маршируват добре.

Минавайки покрай Ректората, Ирина почна да си повтаря безбройните клонове на тройничния нерв и вътрешната челюстна артерия, върху които главният асистент изпитваше неумолимо при предаването на препаратите. Тя направи това отчасти от необходимост, отчасти за да потисне притъпеното си, но постоянно усещане на тъга, безнадеждност и празнота, което я измъчваше. Колко много се различаваше животът в София от онова, което си въобразяваше!…

Зданието на Медицинския факултет беше старо, тъмно и мрачно, а от подземието му, в което се намираха дисекционните зали, лъхаше зловеща миризма на карбол, трупове и формалин. Ирина свали палтото си и облече бяла, чиста престилка.