Когато Ирина се прибра в къщи, Динко беше вече дошел и пиеше кафе с хазаите. Двегодишното стоене в школата беше развило и без това силното му тяло. Фигурата му стърчеше цяла глава над другите с мощна, но лишена от тромавост стойка на боксьор. Той имаше ниско остригана глава с римския профил на Чакъра, бледозелени очи и здрави ръце, които сякаш можеха да извият шията на вол. Униформата му стоеше красиво. Динко наистина беше станал хубав момък, но у него пак прозираше нещо, което изпълни Ирина с досада. Кожата на врата му беше загоряла от слънцето. От острия поглед и пълните му стиснати бърни лъхаше непоклатима упоритост, която й се стори просташка и груба. Три пъти Чакъра го беше смазвал от бой, задето мъкнеше в къщи нелегална литература; но и трите пъти Динко беше излизал победител над тираничния си и властен чичо, като продължаваше да чете забранените книги под носа му. Най-сетне Чакъра вдигна ръце и го остави да върши каквото си иска. Тази упоритост се проявяваше и в досадния начин, по който Динко беше влюбен в Ирина още в гимназията. Сега тя си спомни отново това и неприятното чувство към втория й братовчед се засили.

— Колко си пораснал! — все пак рече тя, като го тупна по рамото.

Те поседяха малко при хазаите, после излязоха и решиха да отидат на кино.

Паважът и тротоарите бяха побелели от сняг. Ирина изпита нелепа досада от мисълта, че познати студенти можеха да я видят с Динко. Но после тази досада намаля. Дори елегантните дами, които минаваха по улицата, се заглеждаха в него и с дяволита, едва забележима усмивка срамежливо навеждаха глави. Ирина съзна, че може би външността му не беше толкова груба, колкото й се струваше.

— Каква е тази значка? — попита тя, като посочи една розетка върху шинела му.

— Награда — равнодушно отговори той. — Излязох трети по успех в школата.

— Браво!… Свършваш, значи… И какво мислиш да правиш по-нататък?

— Предложиха ми да вляза във Военното училище, но аз отказах.

Той я погледна насмешливо.

— Така и предполагах — рече тя, като се намръщи. — Ти винаги си бил вироглав.

Динко внезапно стана сериозен и отговори сухо:

— Аз имам принципи, от които не мога да отстъпя. Никога няма да служа на олигархията.

Двамата повървяха малко, без да приказват, защото темата беше опасна и можеха да се скарат. Към пропастта, която ги разделяше от детинство, се прибавяше и разликата в убежденията им. В известна степен тя го съжаляваше. Той беше просмукан до дъното на душата си от враждебния мироглед. Но на Ирина се струваше, че постъпките, му се дължеха на някакъв първобитен селски инат, който рано или късно щеше да разбие главата му. Досега той се спасяваше от разправии с полицията само благодарение на хладнокръвието и бързия си ум. Влизането му във Военното училище беше единственият начин да не остане в низините на живота, ала ток се отказваше от това.

— Тогава защо прие да отидеш в школата? — попита тя раздразнено.

— Защото школата дава военни знания — отговори той. — Едрата буржоазия ще стигне скоро до въоръжен конфликт с работниците и дребните селяни… Аз трябва да се подготвя за него.

— Това ли е предречено във вашите книжки?

— Да, това.

— А защо не се усъвършенствуваш във Военното училище? — раздразнено попита тя.

— Защото школата дава достатъчно знания. От Военното училище излизат само лакеи на монарха.

— Навярно си въобразяваш, че негово величество е глупав като вас?

— Той е не само глупав — отвърна Динко, — но тъп и жесток. И затова тронът му се люлее отдавна от заговори в самата армия.

Двамата продължиха да се карат още няколко минути. Ирина беше почервеняла от гняв. Той знаеше чувствата й към царя и можеше да бъде поне учтив, като не я дразни с отговорите си. Ала упреквайки го в това, тя беше забравила, че костите на баща му, убит през войната, лежаха някъде из пущинаците на Албания.

— Но тогава какво остава пред тебе? — попита тя, като се примири с глупостта му.

— Ще стана селски учител в Средорек. — И ще правиш от дечурлигата малки комунистчета?… Така ли?

Той се усмихна:

— Да, малки, твърди като костилки комунистчета… които после ще станат големи.

В киното нямаше билети. Те излязоха на улицата и застанаха на тротоара. Снегът продължаваше да вали и образуваше дебел пухкав килим, по който вече се хлъзгаха шейни.

— Какво да правим сега? — попита Ирина.

— Можем да се разходим в градината — рече той. — Виж какъв сняг!… В такова време е много приятно да отидеш в гората за дърва.

— Ако станеш даскал в Средорек, ще имаш възможност да правиш това до насита.

— Да. — Той се престори, че не забелязва подигравката й. — Когато престане да вали, в такъв сняг зайците оставят пресни дири и се бият много лесно.

— Тъкмо, тъкмо за тебе!…

— Искаш ли да отидем в градината?

— Не, не ми се ходи — каза тя отегчено.

Около тях гъмжеше навалица, минаваха хора, свиреха клаксони, трескаво кипеше животът. Той се поколеба за миг, после внезапно улови ръката й, като произнесе тихо и мрачно: