Сега Ирина усещаше съвсем ясно действието на виното, но някакво внезапно чувство за действителността, придружено с усещане на горчивина, я накара да изтрезнее малко, Тя си спомни колко грижи и черен труд изискваше отглеждането на тютюна в бащината й нива. Тютюнът трябваше да се сади, прекопава, плеви и бере… Да се ниже и суши… да се манипулира. Хиляди селяни се потяха под слънчевия пек върху червените песъчливи хълмове при отглеждането му, хиляди работници се задушаваха в складовете при обработката му… И нима част от печалбата на тоя огромен труд падаше така лесно в ръцете на някакво момиче между две партии бридж? Но изведнъж тя съзна характера на комисионната и се разсмя. Бимби остана сериозен.

— Какви качества се изискват за тази убедителност? — попита тя.

— Приятна външност, добри маниери и такт.

— Само това ли?

Бимби се намръщи.

— Не ставай смешна — рече той. — Момичето, което ти посочих, е от най-почтено семейство.

— Не съм казала противното.

— А защо се смееш?

— На изкуството да се убеждава.

— Да пием за него!

— Добре.

Ирина изпи почти цялата чаша наведнъж. Сега тя усети, че виното е много силно, но, разбира се, не бе пияна и се владееше напълно. Изпитваше само чувство на ведрина и снизхождение към глупостта на Бимби. Все пак животът беше приятен. Вечерта й харесваше. Един младеж от съседната маса, макар и далече, правеше опити да флиртува с поглед. В джазовата музика имаше нещо смешно и безсмислено, но възбуждащо. Върху осветената отвътре кожа на големия барабан се четеше предвзетото име на оркестъра, а палката му, движена с крак, отмерваше ритъма на безумно бърз фокстрот. Цимбалите звънтяха. На Ирина се стори, че саксофоните приличаха на хор от друсащи се пияни мъже, цигулката на диригента се кикотеше като уличница, а ударите на пианото се ронеха като звън от падащи монети. Тя съзна, че всичко това не изразяваше нищо, бе просто музикална безсмислица, ала действуваше поразително върху ниските и тъмни етажи на мозъка. След малко мелодията пресекна изведнъж като рев на гангстер, екзекутиран от електрически ток, за да стори място на разкъсано от ревност аржентинско танго. Всред горчиви клетви и тъжно хлипане някакво същество копнееше за любов. В тази мелодия вече можеше да се долови, макар и изкълчена, човешка тъга.

Ирина и Бимби довършиха десерта си.

— Ще се раздвижим ли? — попита той.

— Виното ме хвана — каза Ирина.

— Така ще танцуваш по-добре.

Той я улови през кръста, но толкова плътно, щото телата им се прилепиха едно до друго от коленете до гърдите. Ирина искаше да се отдръпне, но нямаше сила и против волята си стисна рамото му. Фигурите на танцуващите се багреха с преливане от червена, оранжева и виолетова светлина на прожектора и се движеха като призраци в бавния ритъм на тангото. Уродливо ниски дами танцуваха с високи господа. Възрастни мъже с изцъклен поглед притискаха млади момичета. Лицата на всички бяха придобили някаква идиотска неподвижност. Ирина усети, че бузата на Бимби се докосна първо до косата й, а после до челото й. Това й се стори вече нахално, но тя пак не намери сила да отдръпне поне главата си. По гръбнака й преминаха парливи тръпки. Тя помисли с насмешка: „Низшите центрове на гръбначния мозък влизат в действие.“ Винаги нещо й подсказваше да се пази от тази чувственост. Ала какво трябва да пази сега? Една унизена гордост, едно оскърбено честолюбие, една стъпкана любов. Нима тази вечер не я спасяваше от самотата на разкъсващата мъка в къщи? Нима физическата радост на тялото й в този момент не струваше повече от изгарящия копнеж за Борис? Някакъв мътен импулс, който беше освободен от виното и идеше от първобитните слоеве на мозъка й, я караше да се хвърли в живота, да завърши вечерта с безразсъдна постъпка. Това усещаше тя сега и съзнателно се впиваше все по-силно в тялото на Бимби. Ала това беше само горчив и отмъстителен порив, бунт срещу гордата и затворена мъка, която й беше причинил Борис. Тя знаеше, че мигновеното й падение щеше да свърши с края на тангото, че втори път нямаше да излезе с Бимби. С горещата й кръв бе сраснал здраво инстинктът за почтеност, който й забраняваше сладострастие без любов.

— В неделя следобед съм поканил гости — рече Бимби. — Ела и ти.

— Къде? — В къщи.

— Сам ли живееш?

— Да. Разполагам с апартамент.

— Ще си помисля.

— Какво има да мислиш?

Тя дръпна глава назад и се разсмя. Не отказа направо, понеже не искаше да има вид на изплашена глупачка. Но Бимби взе смеха й за пълно съгласие и я притисна още по-силно.

— Кои са другите гости? — попита Ирина.

— Госпожица Дитрих, която вече Познаваш, един симпатичен австриец на име Кршиванек и още няколко двойки.

— А ние ще представляваме ли двойка? — попита тя.

— Това зависи от тебе.

Ирина се разсмя пак:

— Ами госпожица Дитрих?

— Ти прекаляваш!… — разсърди се Бимби. — Госпожица Дитрих съвсем не е глупава и ревнива жена. Ние ще представляваме само търговска двойка.

— Добре. Ще помисля.

Джазът млъкна, лампите светнала и танцуващите се отправиха към местата си…

— Престани да си въобразяваш само глупости — каза Бимби, когато седнаха на масата. — Искаш ли да поговорим сериозно?

— Да, разбира се.

Той й наля вино. За да насърчи смелостта му в говоренето, Ирина го изпи. Бимби се усмихна, самодоволно.

— Предлагам ти само едно най-почтено сътрудничество — продължи той. — Бих желал да се увериш първо в това. От какво семейство произхождаш?

— От еснафско.

— В какъв смисъл?

— Баща ми е дребен чиновник.

В кухите, сънливо присвити очи на Бимби блесна насмешливо пламък на доволство. За първи път Ирина не почувствува гняв, а само съжаление към високомерието на мъжете от добри семейства.

— Така!… — измърмори той. — Никак не личи. В края на краищата това е без значение. Ти имаш вид на много изискано момиче.

Тя отново изпи няколко глътки вино. Не се боеше от замайването, тъй като беше свикнала от къщи. Чакъра й позволяваше да пие обед и вечер по чашка вино. Тя усети, че виното от лозето на баща й беше много по-хубаво от този подправен мискет в запечатани бутилки.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита тя спокойно.

Бимби отново стана самоуверен:

— Нищо неприемливо дори за едно момиче с предразсъдъци като тебе. Ти трябва да, имаш пълно доверие в мен… Аз ще ти помогна да влезеш в изискана среда, която инак би била недостъпна за тебе. Ти имаш качества, които могат да ти осигурят успех.

— Мислиш ли?

— Да. Наблюдавам те отдавна. Ти не обичаш живота, който водят останалите студенти… Баща ти трябва да е заможен?

— Сравнително.

— Аз го уважавам, задето е решил да ти даде образование. Срещал съм такива хора в провинцията. Но питаш ли се какво ще стане с теб след пет години? Селска лекарка!… Нищо повече. Ти съзнаваш много добре, че това е съвсем недостатъчно за тебе, нали?

— Да — откровено призна Ирина.

— Значи, трябва да намериш още сега среда и връзки, които да те спасят от това.