— Е, какво?… — попита той, оживен от откритията си. — Манипулацията свърши, а?

— Да, свърши най-сетне — с облекчен вид отвърна Лила.

Тя се усмихна презрително на благодетелския му тон. — А какво ще правиш сега?

— Ще чакам следващия сезон.

— Така, без работа ли? — попита директорът.

Лила го погледна безразлично, сякаш искаше да каже: „Какво те интересува това?“ Директорът се протегна в креслото си и запали угасналата си пура.

— Я се погледни!… — каза той внезапно. — На какво прилича това?… Едно хубаво момиче като тебе не трябва да ходи с такива дрехи.

— Всеки ходи с каквото има — произнесе Лила.

— Да, но за тебе не подхожда!… Разбираш ли?… — Той повдигна ръка и направи пауза, сякаш търсеше думи. — Просто не е красиво.

Лила погледна равнодушно разкривените си обувки, овехтялото си и кърпено зимно палто.

— Малките надници не стигат за красивото — с досада рече тя.

— Зная и тъкмо за това те повиках… Ти си учила в гимназията, нали?

— Да.

— Защо не продължи?

— Изключиха ме.

— По какви причини?

— Политически.

— Пак идеологията!… — Директорът се разсмя. — Ремсистка ли беше?

— Не!… Но имах лично отношение към работническия въпрос. Това беше естествено. Аз съм дъщеря на работник.

— Аз не се боя от идеи!… — Директорът се усмихна пак. — Дори ги уважавам, когато не водят към безредици и побоища… От централата ни позволиха да вземем машинописка. Искаш ли да постъпиш у нас?

— Аз не зная машинопис.

— Ще ти дадем възможност да го научиш.

Настъпи мълчание. Лила гледаше втренчено пред себе си. В паметта й изпъкнаха машинописки от други складове: млади, модно облечени девойки, които редовно отиваха на фризьор и от време на време при гинеколог. През зимата те посещаваха вечеринките, а лете, облечени в рокли от имприме, танцуваха румба на открития дансинг в читалищната градина или отиваха да прекарат отпуска си на море. След приключението с шефа някои успяваха да се омъжат за свой колега или дребен държавен чиновник. Ала всичко това дамгосваше личността им завинаги. В погледа и жестовете им оставаше вулгарна мътилка, която издаваше миналото.

— Работата е лека!… — добави директорът. — Хиляда и двеста лева на месец, тринадесета заплата… Аванс можеш да взимаш, когато си искаш… И ще водиш живот като хората.

Лила продължаваше да мълчи. Печката бумтеше весело, радиото свиреше някакво танго. Но сега Лила не мислеше за пропадналите момичета, които ставаха машинописки и се връщаха от курортите дръзки, наедрели и мургави, а за черната нощ над работниците, за безправието в света, който мачкаше човешкото достойнство. Обзе я желание да закрещи от обида и гняв, да се хвърли върху директора и да издраска лицето му с нокти. Но тя не мръдна, дори не трепна, а само отправи към него металния блясък на очите си.

„Умна е и разбира всичко веднага — доволно помисли директорът. — Не разиграва комедия на целомъдрие и заслужава да я облека като кукла…“ Стори му се, че бе настъпил моментът за действие. Той стана от креслото, спря се за миг, разколебан от враждебния пламък в зениците й, но после отиде при нея и се опита да я погали по лицето. Лила се дръпна назад и ръката му остана във въздуха.

Директорът се усмихна кисело.

— Какво?… — рече той. — Ти си интелигентна… Има ли нужда от церемонии между нас?

А тя отговори:

— Има нужда от прилично държане.

— Ще го проявяваме винаги… Не ставай проста и ела при мене!… Няма да се разкайваш.

— По никакъв начин.

— Е, както обичаш!…

Директорът се изсмя и седна отново в креслото си. Дойде му на ум, че може би трябваше да бъде по-настойчив, но желанията му отдавна бяха престанали да имат буен характер.

— Ти можеш да постъпиш у нас и без задължението да ми бъдеш любовница — рече той.

— Не, благодаря за това… Но моля да бъда приета като пасталджийка през следущия сезон.

— Дадено!… — усмихнато обеща директорът.

Лила се поклони учтиво и излезе от кабинета.

Директорът остана сам, изпитвайки неясно чувство на тъга, на горчивина и неудовлетвореност от живота. Играта почна с неуспех, но тъкмо това възпламеняваше отслабналата му чувственост, извратеното му желание да оскверни нещо, което срещаше за първи път в живота си.

Навън бе студено, прехвръкваха снежинки. Мръкваше се и в здрача на декемврийската вечер тютюневите складове стърчеха безмълвни и тъмни като затвори. В дворовете и около портите им се мяркаха сенките на дребни мустакати мъже с карабини — частните македонски пазачи на фирмите, — а по улиците минаваха патрули от конна полиция. Имуществото на господарите се охраняваше грижливо. Складовете им бяха пълни с манипулирани партиди, готови за износ. Лила се загърна в изтънялото си ученическо палтенце, което носеше вече пета година наред, и се отправи бързо към къщи. Дори в грозното работно облекло, с вълнени чорапи, с вехта пола и забрадка на главата, тя си оставаше все пак красива и мъжете се обръщаха да я гледат.

След малко край нея профуча евтиният форд на фирмата, с който директорът се прибираше в къщи. „Идиот!… — помисли тя презрително. — Може би очакваше да падна в краката му от признателност. Но добре, че не го изругах… През тоя сезон всички останали фирми отказваха да ни приемат с татко на работа.“ Тя не се разкая за постъпката си и когато започна да трепери от студ, а снегът проникна в скъсаните й обувки и намокри чорапите й. Лила не почувствува гордостта си уязвена дори когато стигна главната улица и видя някои от съученичките си в гимназията. Те бяха свежи, радостни, смееха се с младежите, които ги придружаваха и ухажваха, носеха елегантни, топли палта, а омъжените си бяха сложили дори воалетки, под които лицата им добиваха изкуствена и сладникава нежност. Те бяха пеперудки на модата и суетността, които се упражняваха в изкуството да прелъстяват мъже и да си намерят богат съпруг още в гимназията. И от съжаление или небрежност към Лила сега се правеха, че не я забелязват. Но Лила почувствува тъга и самотност при вида на младите двойки, които минаваха покрай нея. Те я накараха да си спомни за Павел. Обзе я копнеж за неговата физическа и духовна близост, за щастие, за стъпканата от гордостта любов. Той не идваше вече в града или ако идваше, не й се обаждаше. Връзката с областния комитет бе прехвърлена върху един непознат и навъсен другар, който носеше партийното име Йосиф. Той съобщаваше накратко само директивите, слухтеше и се оглеждаше тревожно и бързаше да си отиде, без да изразява никакво мнение върху висящите и неизяснени въпроси, които интересуваха активистите в града. И едва сега, когато го сравняваше с Йосиф, Лила почувствува широката осведоменост на Павел по всички културни и политически въпроси, дарбата му да мисли и убеждава, доверието, с което я удостояваше. У него имаше топлота и сърдечие, с които запалваше човека при изпълнението на всяка партийна задача. Личността му събуждаше у Лила възторг, воля за действие и радост от живота. Ала на всичко това мисълта й противопоставяше някакво странно съпротивление. Имаше моменти, в които тя се съгласяваше с известни точки на схващането му, но когато стигаше до решението да ги приложи на дело, те започваха да й се струват изведнъж недопустими, фракционерски, антипартийни. Понякога борбата у нея достигаше такава сила, щото не можеше да спи, размишляваше по цели нощи, луташе се в безпомощни разсъждения и в края на краищата бездействуваше. Но тъкмо това бездействие я стряскаше и връщаше отново към досегашните методи на работа. И в този омагьосан кръг от противоречиви мисли и чувства образът на Павел ставаше все по-горестен и страстно желан.