Един следобед в началото на декември, когато складът на „Родопи“ щеше да закрие вече манипулацията си и работниците довършваха последните селски бали, при Лила дойде разсилната от канцеларското помещение.

— Директорът каза да отидеш при него след звънеца — съобщи тя ухилено.

— Добре.

Лила се намръщи и продължи да „чисти“ тютюневите листа. Разсилната бе пълничка и хубава, но неприятна жена. Злите езици разправяха, че сводничи на майстора с работничките. Директорът стоеше вън от това подозрение, тъй като прищевките му не стигаха до работничките. Той беше елегантен франт и се забавляваше само с жени от местния хайлайф.

В това време майсторът отиде при Шишко и му рече снизходително:

— Ще черпиш ли, а?

— За какво? — сухо попита Шишко.

— Директорът иска да задържи момичето ти на работа в канцеларията.

— Лила няма да приеме.

— Защо пък да не приеме?… В канцеларията… лошо ли е? Ти не слушай тия, дето дрънкат за мене и за директора. В нашия склад мръсотии не стават. Ние сме почтена фирма.

Шишко не отговори.

— Рекох да ти кажа… — продължи майсторът. — Бъди напълно спокоен за момичето си… Посъветвай го да приеме.

— Нейна работа!… — с привидно равнодушие отвърна Шишко.

Майсторът се отдалечи, изпратен от гневния поглед на Шишко. Той бе напет и приличаше на директора си — ни зъл, ни груб, а само женкар и крадлив при покупките. Собствениците на „Родопи“ бяха еврейски аристократи, които управляваха фирмата си чрез телеграми от Париж и смятаха за унизително да идват често в България. Персоналът от местния клон на фирмата им се отплащаше за тази либералност, като не крадеше без мярка, но си устройваше в склада гуляи с леки момичета.

Най-сетне звънецът удари. Работниците започнаха да напускат залата и да се трупат шумно в канцеларското помещение пред стаята на касиера, който раздаваше заплатите им. Те разговаряха високо, шегуваха се нервно и сякаш се радваха от прекратяването на работата, но бяха всъщност унили и мрачни. С края на манипулацията започваха грижите на зимната безработица, болестите по децата, отказите на бакалите и хлебарите да дават на кредит. И ако изглеждаха привидно доволни, това се дължеше на малката радост, че нямаше да гълтат повече тютюневия прах, да понасят убийственото еднообразие на манипулацията, да чакат края на дългия работен ден. Мъже и жени излизаха от стаята на касиера, като размахваха, смеейки се, тънки снопчета от дребни банкноти.

— Гледайте, другари!… Цял капитал!… Ставам съдружник на чорбаджиите.

— Купи сто кила въглища!… Ще ти останат тъкмо за шишенце ракия.

— Ух, поразеници!… Глад ги чака, а за ракия мислят.

— Милке, направи ли си палто?

— Не съм, купих на децата шушонки.

Работниците отминаваха един по един; глъчката намаляваше, Лила чакаше на опашката последна. Тя бе загрижена, но не от подозрителното благоволение на директора, а от друго: късно вечерта имаше явка с куриер от областния комитет. Когато дойде нейният ред, тя продължаваше да мисли за явката и прибра парите разсеяно. Касиерът, възрастен човек, я изгледа загрижено през очилата си.

— Директорът искаше да говори с тебе… Казаха ли ти?

— Да — отвърна Лила.

— Опичай си ума!… — предупреди той. — В канцеларията няма никаква работа за тебе… Не ми е ясно защо му е хрумнало да те задържа като машинописка.

— На мене ми е ясно — рече Лила.

Тя се засмя спокойно. Изпитваше само досада, а не вълнение и страх. От държането на директора през лятото тя бе запомнила позата му на небрежно великодушие и леснотата, с която се съгласи да приеме баща й на работа. Сега положението изглеждаше малко по-друго, но Лила бе свикнала да се справя с всичко.

Тя отиде при кабинета на директора, почука и влезе вътре.

Директорът седеше зад бюрото си, отрупано с таблици и листове, върху които изчисляваше или се беше отегчил да изчислява „каймето“. В стаята, постлана с килим, бе уютно и светло. Близо до вратата бумтеше фаянсова печка, в ъгъла тихо свиреше радио, а по средата имаше масичка за пушене с кожени кресла около нея. От директора се разнасяше дъх на пура и тоалетен сапун. Той беше леко повехнал четиридесетгодишен ерген с уморен и малко замрежен поглед. Върху умното му, но лениво и подпухнало лице прозираха всички белези на живота, който изхабяваше местните първенци: пиене на ракия, безсънни нощи на покер и досадата от едни и същи жени. Той носеше сив костюм, копринена риза с полумека яка и тъмнозелена вратовръзка — подарък от главния експерт на фирмата след едно поклонение при „чорбаджиите“ в Париж.

Директорът погледна Лила втренчено и доволно. Така!… През обедната почивка той я зърна в двора от прозореца на кабинета си и хареса внезапно мършавото й тяло. Чудно нещо са жените!… Едни, макар и красиви, те отегчават и оставят безчувствен, а други пожелаваш веднага заради нещо особено в пропорциите на тялото им, в лицето или походката им. Директорът бе слабо развълнуван от откритието, което направи през деня и което обещаваше да го изтръгне от скуката, от лекото отвращение към всички жени. Но гледайки Лила пред бюрото си, той направи ново откритие. Как не бе забелязал тия очи досега!… Той си спомни, че ги бе виждал през лятото, когато тя дойде в кабинета му и го помоли да приеме баща й на работа. Но тогава той не им обърна внимание, защото беше погълнат от една жена, която сега го отегчаваше с намеци да й купи кожено палто. И най — сетне директорът направи трето, малко неприятно откритие: тия очи имаха острия синкав блясък на стомана. Те го предупредиха веднага, че почваше играта грубо и нетактично, че трябва да внимава.