Марго кимна.

— Предполагам, че живее в музея от години. Досещам се също така и защо се е оказало тук.

Пендергаст я изгледа настоятелно.

— Искам двамата с доктор Фрок да ми разкажете всичко, което знаете за това създание, колкото е възможно по-скоро — каза той.

Щом се обърнаха, за да влязат в хранилището, Марго дочу далечен тропот като приглушен гръм. Замръзна на място, заслушана напрегнато. Стори й се, че чува човешки гласове. Не беше сигурна дали са плачове или крясъци.

— Какво беше това? — прошепна тя.

— Това — отговори тихо Пендергаст — са препускащи по стълбището хора, които се опитват да спасят живота си.

На слабата светлина, която се процеждаше в лабораторията през решетките на прозореца, Райт едва различи контурите на старинния шкаф. Истински късмет беше, че лабораторията е в периметъра на клетка две. За пореден път изпитваше задоволство, че запази старата лаборатория, когато го направиха директор. Щеше да им предостави сигурност за известно време и възможност да си отдъхнат. В момента клетка две беше абсолютно изолирана от останалата част от музея и бяха същински затворници. Всички аварийни преграждения, капаци и врати се бяха спуснали при спирането на тока. Поне така каза онзи некадърен полицай Д’Агоста.

— Някой ще плати много скъпо за всичко това — измърмори на себе си Райт.

Никой не проронваше нито дума. След като бяха спрели да тичат, постепенно започнаха да си дават сметка за колосалността на катастрофата.

Райт пристъпи внимателно напред и започна да издърпва чекмеджетата едно след друго, тършувайки зад папките, докато най-после откри онова, което търсеше.

— Ръджър, 0,357 магнум — каза той, претегляйки го върху дланта си. — Страхотен пистолет. Изключително мощен.

— Съмнявам се да спре онова, което е убило Иполито — каза Кътбърт.

Беше застанал близо до вратата на лабораторията — неподвижен силует в черна рамка.

— Не се тревожи Ян. Тези куршуми могат да пронижат дори слон. Купих го, след като старият Шортър беше удушен от скитник. Така или иначе, съществото не може да се качи тук. А и вратата е дебела пет сантиметра и е от здрав дъб.

— А онази там? — посочи Кътбърт към дъното на кабинета.

— Тя е към залата с динозаврите и също е от масивен дъб. — Той напъха ръджъра в колана си. — Онези глупаци тръгнаха към подземието като самоудавници. Трябваше да ме послушат.

Той отново затършува в чекмеджетата и извади фенерче.

— Чудесно! Не съм го използвал от години.

Просветна мъждукащ лъч, който потрепна в мрака от лекото потреперване на ръката му.

— Май не му е останал много живот — измърмори Кътбърт.

Райт изключи фенерчето.

— Ще го използвам само в краен случай.

— Моля те! — неочаквано се обади Рикман. — Моля те да го оставиш включено. Само за минута. — Беше седнала на някаква табуретка в средата на стаята, стиснала нервно ръцете си. — Уинстън, какво ще правим? Трябва да измислим някакъв план.

— Всичко по реда си — отговори Райт. — Трябва да пийна нещо, това първо. Нервите ми са изопнати докрай.

Тръгна към дъното на лабораторията и освети с фенерчето някакъв шкаф, от който извади бутилка. Чу се звън на стъкло.

— Ян? — попита Райт.

— За мене нищо — отговори Кътбърт.

— Лавиния?

— Не, не, не мога.

Райт се върна обратно и седна до една работна маса. Напълни чашата и я изпразни на три глътки. След което отново я напълни. Стаята се изпълни с топлия плътен аромат на малцово уиски.

— По-кротко, Уинстън — обади се Кътбърт.

— Не можем да останем в тази тъмница — нервно каза Рикман. — Трябва да има някакъв изход на този етаж.

— Казах ви, че всичко е блокирано — повиши глас Райт.

— А Залата на динозаврите? — попита Рикман, сочейки вратата в дъното.

— Лавиния — отвърна Райт, — залата на динозаврите има само един вход, пред който в момента е спусната аварийна врата. Напълно изолирани сме. Но е излишно да се безпокоите, защото онова, което уби Иполито и останалите, няма да тръгне след нас. Ще тръгне след лесната плячка — групата, която се лута из подземието.

Чу се звук от преглъщане и силен удар на стъкло върху масата.

— Оставаме тук още половин час, за да изчакаме. След това ще се върнем в изложбата. Ако дотогава не успеят да включат тока и да вдигнат вратите, знам друг изход. През изложбата.

— Изглежда познаваш всички тайни кътчета — обади се Кътбърт.

— Това беше моята лаборатория. И досега обичам да се отбивам понякога тук, да се измъквам от административните главоболия, да съм близо до моите динозаври.

Той се изкикоти и отново пи.