— Разбирам — кисело подхвърли Кътбърт.

— Част от изложбата „Суеверие“ е поместена в старата ниша на трилобитите. Преди години прекарвах часове наред там. Както и да е. Зад една от старите витрини с трилобити имаше проход към коридора „Бродуей.“ Преди години вратата беше задънена, за да се отвори място за нова витрина. Сигурен съм, че когато са подреждали „Суеверие“, само са заковали парче шперплат отгоре и са боядисали. Ще го изкъртим с шутове и ще разбием бравата с моя пистолет, ако се наложи.

— Струва ми се осъществимо — нетърпеливо възкликна Рикман.

— Не си спомням да съм чувал за подобна врата в изложбата — скептично подхвърли Кътбърт. — Сигурен съм, че охраната щеше да знае за това.

— Казах ти, че беше преди години — възрази Райт. — Запушиха я и забравиха за нея.

Последва продължително мълчание, докато Райт си наля ново питие.

— Уинстън — каза Кътбърт, — престани с това пиене.

Директорът гаврътна голяма глътка и отпусна глава.

— Ян — промълви след малко Райт, — как можа да се случи това? Загубени сме, както знаеш.

Кътбърт не отговори.

— Нека не погребваме пациента преди да е произнесена диагнозата — обади се Рикман с изкуствено приповдигнат тон. — Един добър директор на връзки с обществеността може да се справи дори с най-безизходното положение.

— Лавиния, не става дума за няколко смъртоносни таблетки срещу главоболие — отвърна Кътбърт. — Два етажа под нас лежат половин дузина мъртъвци, а може и да са повече. Проклетият кмет също е в капан. След час-два ще сме в късните новини на всички телевизии в страната.

— Загубени сме — повтори Райт.

От гърлото му се изтръгна кратко изхлипване и той отпусна глава върху масата.

— По дяволите! — тихичко изруга Кътбърт, посегна към бутилката и чашата и ги прибра обратно в шкафа.

— Всичко свърши, нали? — простена Райт, без да повдига глава.

— Да, Уинстън, свърши — отговори Кътбърт. — Честно казано, ще съм доволен, ако се измъкна жив.

— Моля те, Ян, да се махаме оттук! Моля те! — проплака Рикман.

Тя се изправи, тръгна към вратата, която Райт беше затворил, след като влязоха, и я отвори едва-едва.

— Тя не е заключена! — почти изкрещя Рикман.

— Мили Боже — възкликна Кътбърт.

Без да вдигне глава, Райт бръкна в джоба си и подаде някакъв ключ.

— Става и за двете врати.

Рикман напъха с треперещи ръце ключа в ключалката.

— Къде сбъркахме? — съкрушен попита Райт.

— Отдавна е ясно — отговори Кътбърт. — Преди пет години можехме да се справим с всичко това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рикман, докато се връщаше към двамата.

— Много добре знаеш. Говоря за изчезването на Монтегю. Още тогава трябваше да се погрижим да решим проблема, вместо да се преструваме, че нищо не се е случило. Всичката онази кръв в подземието близо до сандъците на Уитлеси, безследно изчезналият Монтегю… Макар и късно, сега вече отлично знаем какво точно се е случило с него. Но още тогава трябваше да стъпим на дъното. Нали помниш, Уинстън? Седяхме в твоя кабинет, когато Иполито дойде и ни съобщи новината. Ти разпореди подът да се измие и случаят да бъде забравен. Измихме си ръцете, надявайки се онова или онзи, който е убил Монтегю, да изчезне.

— Нямаше никакво доказателство за убийство! — извика Райт и вдигна глава. — И че е бил убит Монтегю! Можеше да е заблудило се куче или нещо друго. Откъде можехме да знаем?

— Наистина не знаехме. Но можехме да разберем, ако беше разрешил на Иполито да докладва на полицията за чудовищната локва от кръв. А и ти, Лавиния, доколкото си спомням, също се съгласи, че просто трябва да измием кръвта.

— Ян, беше безсмислено да предизвикваме ненужен скандал. Много добре знаеш, че тази кръв можеше да е от какво ли не — отговори Рикман. — И освен това, тъкмо ти настоя сандъците да бъдат преместени. Тъкмо ти се безпокоеше изложбата да не предизвика въпроси във връзка с експедицията на Уитлеси, тъкмо ти взе дневника, а след това ме накара да го задържа до приключване на изложбата. Написаното в него не съответстваше на твоите теории, нали?

Кътбърт изсумтя.

— Твърде малко неща знаеш. Джон Уитлеси беше мой приятел. Поне някога бяхме приятели. Скарахме се заради една публикувана от него статия, а после така и не се сдобрихме.

Както и да е, всичко това е минало. Но аз не исках дневникът да излиза на светло и теориите му да станат обект на подигравки. — Той се извърна и я погледна втренчено. — Онова, което направих, Лавиния, беше да предпазя един колега, който леко беше мръднал, а не да прикрия убийство. А какво ще кажете за видяното от различни хора? Уинстън, няколко пъти ти беше докладвано за странни шумове и силуети. Така и не предприе нищо, нали?

— Откъде можех да зная?! — изломоти несвързано Райт. — Кой би могъл да повярва? Това бяха безумни, абсурдни приказки…

— Може ли да сменим темата, ако обичате? — извика Рикман. — Не мога да чакам тук в тъмното. Защо не опитаме през прозорците?

— Не става — отговори Райт и изпъшка, разтривайки очи. — Тези решетки са от много здрава дебела стомана. — Той се огледа наоколо. — Къде ми е питието?

— Достатъчно пи — отсече Кътбърт.

— Престани с твоите проклети англикански нравоучения!